Зимна почивка в сърцето на Родопите – сняг, камина и малко СПА
Този път открихме своята зимна приказка – на почивка в планината да гледаме снежната виелица на топло пред камината! В тези безснежни времена не можеш да планираш смело такава картина. Истински късмет беше, че се получи точно както си го представяхме. Имахме само две условия – навън да е бяло, а вътре да гори огън – но с тези климатични промени първото стана трудно осъществимо. За да увеличим шанса, решихме да търсим по-надълбоко в планината.
Открай време Родопите са българският символ на уют за нас, затова насочихме поглед към сърцето им. Беше трудно да открием място с лична камина на поносима цена, особено в последния момент. Тази година почивните дни по Коледа и Нова година така хубаво се сливаха, че всичко беше заето. Буквално преди да се откажем, попаднахме случайно на приятен хотел, сгушен в горите край Смолянските езера, в нашите ценови рамки, че и със СПА! Сняг навън и басейн вътре… Стефи заминаваше към седмото небе!
Силно препоръчваме това място, ако целта ви е почивка! Ние определено релаксирахме и се забавлявахме! Вилите на хотела се намират в изключително красива местност, откъснат от всичко останало. Отвътре е в битов стил. И най-важното за зимен уют – повечето апартаменти разполагат със собствена камина. Имат си кухня, но и в ресторанта готвят вкусно. Местността е приятна и има възможност за разходки. Има детска площадка и барбекю за лятото. Единственото “неудобство” е, че трябва да повървиш стотина метра навън, докато стигнеш до басейна, парната баня, сауната и фитнеса. Но пък е забавно. На по 15 минути от два лифта (този на Смолянски езера не работеше), от Пампорово и от Смолян.
Всичко това е гаранция за добра почивка!
Ето как си изкарахме.
Ден първи – почивка и почивка
Изкарахме празниците в Ямбол, но беше ясно, че няма да видим сняг там. Затова всички тръпнехме да зърнем бялата пелена, докато навлизахме в Родопите. Да, но след Асеновград – нищо, в Бачково – нищо, в Нареченски бани – нищо! Хмм… изчакахме до Чепеларе – пак нищо! И като минахме през едва белеещото се Пампорово, разбрахме, че нашата зимна приказка ще дойде чак след два дни, когато вещаеше прогнозата.
Това не ни помрачи настроението много, защото след час вече се плицукахме на топлия басейн. Може да не е бил топъл, а просто навън да е било студено, но все тая… виждахме как усмивката на Стефи се разширяваше след всеки скок. Този път бяхме на истинска почивка и разполагахме с цялото време на света – и за басейни, и за сауни, и за парни бани.
Вечерта се отдадохме на родопската кухня. Макар пататникът да беше вкусен, не можеше да се сравни с този на нашата леля Веси от Триград. Нейният е божествен! Но пък опитахме нещо много интересно. Сигурни сме, че не е традиционно родопско ястие, но беше много вкусно. Рецепта за “Родопски рай” не намираме никъде в интернет, така че поздравления на готвача, добре го е измислил. Сиренето по тракийски си го бяха кръстили “по родопски” и в салатата асорти са добавили боб, та и тя е станала “родопска”. Май се оказва, че не сме усетили автентичната тамошна кухня, но по меню така изглеждаше. Нищо, важното е, че беше вкусно.
Дойде време със Стефи да запалим камината в стаята. Пламна един уют
– само за редене на пъзели. Наредихме ги и дойде време за сън. С Надя завършихме с вино пред огъня. Уж гледахме романтиката в заглавието, ама май трябваше да си разтълкуваме по-добре “Да обичаш Пабло” (Loving Pablo). После трябваше да неутрализираме емоциите с някоя серийка за Шелдън.
Ден втори – Пампорово и почивка
Днес замислихме единственият активен ден из Родопите. Бяхме обещали на Стефи да отидем на Снежанка, ама иди обяснявай, че не е тази на Дядо Коледа. Денят беше супер слънчев, точно по поръчка! Лифтът на Стойките се намираше само на петнайсетина минути от хотела и след бърза закуска се понесохме по завоите. Добре че на рецепцията казаха, че е кабинков, иначе нямаше да стигнем до Снежанка. Надя нямаше избор при свършен факт на опашката на станцията, освен да даде благословията си да се качим на седалките. Да ги бяхте видяли само! Движенията на Надя наподобяваха тези на Шварценегер в Терминатор и се обзалагам, че държеше обезопасителната рамка със същата сила. Докато Стефи искрено се забавляваше и дяволито ѝ описваше на какво ще заприличаме, ако паднем.
В момента, в който слязохме от лифта, осъзнахме, че не сме подготвени за Пампорово. Остави ските, ама нямахме шейна! За пръв път отиваме на писта със Стефи и той щеше да е единственият, който няма да се пързаля. Тръгнахме да търсим – все някой щеше да дава под наем. Да, ама не! И тъкмо преди свикнем с мисълта, че детето ще се пуска по дупе, леко встрани видяхме една групичка, която си беше направила мини писта за пързаляне с найлонови чували. Като видяха с какъв интерес ги гледа Стефи, веднага споделиха един чувал с нас. Ето че късметът отново беше с нас и добрите хора ни спасиха деня! Направихме си наша мини писта и само гледай!
Eто че по едно време се поуморихме. Пък и трябваше да изпреварим наплива. Време беше за топла напитка с една от най-красивите достъпни гледки в България. Откакто зърна отблизо кулата “Снежанка”, Стефи периодично си се удивяваше “Това е най-високата кула, която съм виждал!”. Питахме го какво ще правим ако няма асансьор, но той беше непреклонен, че трябва стигнем до горе по стълбите.
Разбира се, че имаше асансьор, и вече се наслаждавахме на млякото с какао и прекрасната панорама. В такъв кристално ясен ден не сме били толкова нависоко. Беше удивително! Можехме да видим всяка гънка от Рила, Пирин и Стара планина. След кратък урок по география на топло, излязохме да видим цялата 360-градусова гледка от площадката. Там онагледихме на Стефи тезата си отпреди малко, че Родопите са най-обширната планина в България. А само как се виждаше всяка извивка…
След площадката – асансьора, лифта, колата и леглото. Следобеда бодро си взехме дозата релакс, а вечерта отново камина, филми и чаша вино. Този път в основата беше “Моята разходка в дивото” (Wild), който се оказа доста по-приятен и в нашия пътешественически дух. Накрая пак се приспивахме с “Младия Шелдън” и мисълта за утре. Легнахме и зачакахме снега.
Ден трети – почивка и релакс
На сутринта през прозореца белееше! Нямаше и половин педя сняг, но успя да създаде настроението, за което бяхме дошли. Едва прехвърчаше вече, но за щастие прогнозата вещаеше повече снежинки следобед. Днес беше денят за тотално нищоправене с леки зимни игри. Затова се отдадохме на дълга закуска на фона на падащите ледени кристалчета. Рекохме да си вземем повечко от хубавата баничка в ресторанта, а то се оказа родопски клин, който тайно не харесваме. Този път обаче се оказа много вкусен, напук на всичките пет-шест пъти, в които едва го преполовявахме. Без да разберем си го опаткахме и добавихме нова червена точка за готвача.
Трябваше да разходим обилната закуска, а какво по хубаво за целта от приказна снежна гора? Трябва да признаем, комплексът беше на невероятно място, притаен между борови гори и родопски възвишения. Това значи, че просто излизаш от вратата и хващаш някоя пътека. Снегът тъкмо беше спрял и дори слънцето се опитваше да се усмихне. Белият килим скърцаше приятно по краката ни, докато навлизахме в тунелите от дървета. Маршрут нямаше. Просто хващахме нанякъде и като стигнехме до ситуация без изход, връщахме няколко крачки назад и поемахме по друга пролука.
Стефи не спираше да се диви на красивата зимна гора. Толкова прехласнато се оглеждаше, сякаш наистина се намираше в приказка. Освен това си намери забавна игра – издирваше крехки елхички и през смях ги тръскаше върху себе си. Ама, тя наистина беше забавна! Навлизахме все по-навътре в гората. Изкачвахме миниатюрни възвишения и се провирахме из гъсти елаци обратно, в търсене на изход. Успяхме да направим приятно кръгче и сега бързахме да обуваме банските. Няма по-приятно усещане от това да се потопиш в топлия басейн, след като си тичал в снега по хавлия, за да стигнеш до него.
Вече наистина се разтапяхме от почивка. Лениво се надигнахме от последната следобедна дрямка преди началото на работната година. Правенето на кафе беше най-трудоемката работа за днес, затова седнахме да починем пред камината след като я свършихме. Тъкмо когато Стефи се събуди, виелицата беше в разгара си и бързахме да изтичаме навън. Знаете какво е, когато съчетаете дете и сняг – диво забавление! Затова няма да описваме всички снежни щуротии от този следобед, само ще си кажем, че не сме пропуснали нито една.
И какво е детска снежна вечер без “Замръзналото кралство”? По Коледа отново не пропуснахме “Сам вкъщи”, затова днес се спряхме на новата зимна класика. Чувствахме се като Олаф – обожаваме топлия огън на камината и още малко да се разтопим. Ако кажем, че това беше една от най-хубавите ни семейни вечери, може да не излъжем. Просто всичко си беше на мястото – снежната виелица, топлината на камината, “Замръзналото кралство”, усмивките и чаят (виното – по-късно).
Ден четвърти – релакс, Гела и Широка лъка
Снегът беше натрупал още повече! Тази сутрин закуската ни беше ранна (нали сме си ранобудни) и експедитивна. Отново разходихме храната около комплекса, да не останем с лоши спомени от басейна. Направихме още една щура обиколка из снега, позабавлявахме се и отскочихме за последна баня до СПА центъра. Не ни се тръгваше, наистина, а Стефи дори скърбеше през прозореца на колата с носталгичното “Аз обичам Родопите!”. Върнахме му настроението със замръзналите водопади по пътя. Там където се е стичала вода по скалите, се бяха вледенили големи групи висулки и наистина приличаха на замръзнали водопади. Много се впечатли от тях!
Преди години обикнахме родпското село Гела по една зимна снимка. След два дни снегове решихме, че е дошъл точният момент, в който да я видим на живо. Когато Стефи беше на годинка, си направихме хубава лятна почивка в Гела, но все копнеехме да видим и зимната приказка. Сега селцето ни беше почти по път и решихме да сбъднем една мини мечта. Извихме снежните завои до горе, настроихме се и… беше хубаво. Белите хълмове, димящите къщурки, Турлата и едни мрачни облаци над тях, които правеха гледката просто хубава. Ще трябва да намерим снимката и да си я гледаме до момента, в който хванем слънчево време и метър сняг в Родопите.
Слязохме в Широка лъка за кратка разходка и по-скоро да хапнем от любимия ни качамак в центъра на селцето. Поне на мен наистина ми е любимият и не пропускаме да посетим местната кръчма, като минаваме. На излизане от нея имахме интересна среща. Дали беше случайност, че днес се пада Бъдни вечер постарому, или просто коледарските традиции тук бяха различни? По улиците обикаляше малка групичка развеселени младежи под съпровода на гайда и тъпан, кой намерил яморлук, кой с кожук и кой с яке. Бяха скалъпили някаква премяна и обикаляха от дом на дом. Личеше, че го правят по-скоро за забавление и не можеше да се сравнят с нашите си Ямболски коледари, но все пак ни инжектираха доза настроение за изпроводяк.
Почивката ни в Родопите завърши в Кричим, където нямаше и една снежинка. Добре че избрахме да търсим зимата в планината.
