Един ден в светите земи на Рила

Рилският манастир е първата ни дестинация като четиричленно семейство. Мъничкото ни Неви дойде на бял свят преди три седмици и вече укрепнала, беше готова за своето първо приключение. И тъй като Рила ни идва по-близо от някои паркове в София, решихме, че чистият планински въздух ще бъде освежаващ за всички. А и термометрите отвън надскачаха трийсетте – добра причина да се насочим към дълбините на планината, където се намира едно от най-светите места в България.

Рила е свещена планина! Според мнозина е едно от най-енергийните места на света. Усещахме това, докато следваме завоите край река Рилска сред надвисналите зелени масиви. На изхода на град Рила, вдясно край шосето за първа свещичка ни отби интересен олтар в скална ниша. Почти веднага след него подминахме и скалата Кръста, над която се издигаше огромният християнски символ. Малко по-навътре беше метохът „Орлица“, а по склоновете от двете ни страни се таяха още няколко параклиса. Да, Рила е свещена планина!

Стефи нямаше търпение да стигнем до Рилския манастир. Преди две седмици с него обиколихме Седемте рилски езера и след тях всяко нещо с думата „рилско“ предизвикваше вълнение.

Добре дошли в Рилския манастир „Свети Йоан Рилски“

Както всеки слънчев летен уикенд, и днес дворът на най-значимия храмов комплекс в България беше пълен с туристи. Потокът от хора отнемаше голям част от енергията на Рилския манастир, но… така е навсякъде, знаете. Това не ни попречи да притаим дъх и този път, преминавайки под свода на главната порта. Красивият манастирски комплекс и зелените извивки над него са гледка, с която съзнанието не свиква. Всеки път те оставя застинал, докато детето не те подръпне по ръката.

След Истанбул повече не се доверяваме на колички с малки колелца, в случая съвсем правилно по каменната настилка на Рилския манастир. Завъртяхме опознавателна обиколка, преди да запалим по една свещичка и да се поклоним пред мощите на свети Йоан Рилски. Но само двамата със Стефи, защото Неви още нямаше 40 дни и църковните закони не позволяваха на Надя да влиза в православен храм. Стефи с интерес разглеждаше изящните стенописи, които го хипнотизираха с багрите си. Най-любопитни му бяха онези „черни създания с крила и дълъг език“. Посмяхме се, че от време на време и той е малко дяволче, но детето категорично отричаше каквато и да е била прилика с тях.

На втората обиколка се захласна по макета на Рила, изложен в двора на манастира. Разбра къде сме ние и правилно отбеляза реката, която минава край нас. Дори откри точно къде са Седемте рилски езера, макар във „водната планина“ да има десетки сини петна. Наблизо един човек продаваше духовни книги и имаше цели четири за български духовници. В това време Неви започна да заявява глада си и с Надя се загубиха някъде. Така или иначе щеше да е трудно с количка на Хрельовата кула, която беше следващата ни цел.

Хрельовата кула

Като всяко дете и Стефи обича рицари, замъци, кули и това трябваше да е неговата дестинация. Средновековната Хрельова кула на Рилския манастир му даде нужният ентусиазъм сред суровите си каменни стени. Още с влизането се зарадва:

– Тате, това рицар ли е? – сочеше постното бойно снаряжение на стената.
– Български рицар – отговорих му с усмивка.
– Не прилича много на рицар. Но има щит. Да, сигурно е рицар – разсъждаваше философски той. Беше виждал рицарски доспехи преди половин година в Малта и очевидно намираше разликата. 

Стръмни стълбища ни отвеждаха все по-нагоре и по-нагоре, като във филмче на Дисни. Не открихме вретено на най-горния етаж, но се задоволихме с гледката от най-високата част на Рилския манастир. В този момент малкият облак над нас посипа кубетата на манастирската църква, които за пръв път виждах отгоре. В кулата беше спокойно и почти нямаше посетители. Стефи се заигра нагоре-надолу по стълбите, а на най-високата част намерихме пространство дори за импровизирана игра на криеница.

Замислих се, че досега с Надя не сме се качвали на Хрельовата кула, въпреки че идваме за четвърти път. При всяка визита разкриваме нещо ново, сякаш редяхме пъзел парче по парче. Разбира се в манастира нямаше нищо ново, просто всеки път сме се разхождали като заблудени туристи. Първия път само обиколихме Рилския манастир и не помним дали изобщо запалихме свещички. Втория – вече се поклонихме пред мощите на свети Йоан Рилски. Третия – влязохме и в музея. Този четвърти път трябваше да открием всичко все още неоткрито – освен Хрельовата кула, оставаха магерницата и пещерата на свети Йоан. Като се замисля, ще идваме поне още веднъж – днес нямаше как да минем по пътеката от манастира до пещерата. Тъкмо тогава може да отседнем в манастирската част, която не е достъпна без преспиване. С това ще наредим целия пъзел.

Прословутите мекици при Рилския манастир

На излизане от кулата дъждът вече преваляваше и след минута спря напълно. Надя и Неви отново се присъединиха. На този етап имахме само едно пълно коремче, което означаваше, че трябва да се погрижим за още три. А какъв по-хубав начин от прословутите мекици на Рилския манастир, които все повече нашумяваха. В интерес на истината и тях опитвахме за пръв път, но две от предните ни три идвания бяха толкова назад във времето, че може още да ги е нямало. 

Подготвяхме се за неземно блаженство. По това, което бяхме чували, очаквахме едва ли не да се храним с амброзия. А те, мекиците – като на баба. И като на другата баба. И като на всяка баба, която ни е правила мекици. Хубави бяха, ама чак пък толкова превъзнасяния… няма нужда. Някак лесно се сетихме за лисицата и гроздето. Май тези хвалебствия валят, защото мекиците са най-евтината храна в радиус от 20 километра. Виж, ако си чужденец, който не знае що е мекица, да ги похвалиш.

За кратко в магерницата на Рилския манастир

Хрельовата кула така и не впечатли Стефи с нещо повече от „българския рицар“ и беше ред на магерницата на Рилския манастир да опита. Предвид как профуча през първите зали, не възлагахме големи надежди. Изведнъж обаче се спря вторачен в нереалната гледка насреща. „Тук великани ли има?“ – не отместваше поглед от гигантските дървени лъжици. Едва не легнахме на земята от смях. Започнахме с обясненията, но той продължаваше да ни гледа с недоверие. Добре че на отсрещната стена имаше портрет на възрастен човек, който държи една от тези лъжици, та ни повярва.

То не беше за вярване, наистина – в дъното на магерницата бяха изложени и огромните бакърени казани. Едва на четири годинки, детето все още нямаше познания за мерните единици. Как сега да му обясним какво значи един тон боб и колко хора са се наяждали с едно готвене. Надя разбира се знаеше много добре и се шегуваше, че понякога има нужда точно от такива съдове, за да изхранва двама ни със Стефи. Е, какво да правиш – мъже сме. Понякога можем да се справим с количество като за всички посетители на Рилския манастир по време на празник.

Най-много внимание обърнахме на обредните хлябове. Когато Стефи попита „Какво е това?“, изстрелваше поредния автоматичен въпрос. Но когато получи подробното обяснение и всичко му се изясни, застана над витрината с нескрит интерес. Точно така – всяка от четирите погачи символизираше по един от годишните сезони. Фигурките по тях сякаш оживяха пред детето и провокираха цялото му любопитство. Следвайки насоките на мама и тате, отгатваше коя питка по кое време от годината се пече. Но въпреки че получи отговорите, остана над тях дълго, сякаш ги изучаваше.

Къде е пещерата на свети Йоан Рилски

Мистичната скална дупка, в която свети Йоан Рилски е прекарал 7 години в отшелничество, се намира недалеч от Рилския манастир. От манастира до нея върви трикилометрова горска пътека, но щеше да ни е малко трудно да я извървим с новородено бебе. Макар другият вариант също да предлагаше 10-15 минути ходене в пресечена местност, беше за предпочитане. Паркирахме колата в началото на пътеката, грабнахме Неви и тръгнахме нагоре. Едва ли се срещаха много хора, носещи кошче за кола из планините. Навярно за това бяхме атракцията на пътеката. Теренът наистина беше достатъчно пресечен, имаше каменисти участъци и дори изкачвания за тези 500-600 метра, но нали сме си семейство планинари, това не ни правеше особено впечатление. Освен това си намерихме приятелки – две близначета, които ни съпътстваха до горе.

Ето че най-после различаваме малка каменна постройка сред дърветата. Това е Старата постница към Рилския манастир, където след времето на светеца са идвали монасите, които избирали по-строг постнически живот. В ниша зад нея се намираше пещерата. Дойде ред и на най-вълнуващата част от приключението – да влезем в нея и да пречистим душите си през Свещената дупка. Стефи обожава пещери и очакваше този момент с огромно нетърпение. Момиченцата бяха по-притеснени, макар че не им беше за пръв път, и ни оставиха да минем първи. Надя и Неви отново трябваше да изчакат отвън. На двайсет дни, душицата на нашето бебче беше по-чиста и от сълза, а на Надя оставаха още двайсет, преди да пристъпва отново в свети места.

Свещената дупка – пътят към пречистването

Стефи безстрашно ни поведе по каменните стълби, които се виеха навътре. Скалните ниши наоколо бяха отрупани с молитвени листчета. Изглеждаше като Стената на плача в Йерусалим, която посетихме миналата година. И ако тя е най-святото място в Израел, Рилският манастир и пещерата на свети Йоан Рилски са най-светите в България. Ние също бяхме приготвили листче, но щяхме да го поставим малко по-късно.

Пещерата се оказа малка, но достатъчно тъмна да извадим телефоните. В другия край (представете си десетина метра) личеше светлата струя, към която се запътихме. Дървена стълбица подпомагаше първия метър нагоре и водеше до отвора на Свещената дупка. Стефи се прекатерваше лесно през нея, но изведнъж тихо пророни „Ау“, след което трескаво почеса главата си. Явно грехове не се опрощават съвсем без болка. Въпреки че не съм от най-фините, и аз лесно се проврях с няколко извивки в кръста.

Това е – 3-4 метра и пропълзяхме по меката шума над пещерата. Момиченцата след нас се нуждаеха от малко помощ и след минутка всички позираха с горди усмивки над Свещената дупка. Вълнението на Стефи беше твърде голямо, за да се задоволи само с едно преминаване. Завъртяхме се по пътеката надолу и преминахме още веднъж.

Аязмото, скалата и гробът на свети Йоан

Встрани от пещерата на Йоан Рилски тече аязмо с лековита вода. На дърво край него има урна, в която поклонниците поставят листче с молитва към светеца. Легендите разказват, че понякога той слиза на земята и по време на земния си престой изпълнява молитвите към него. Не пропуснахме да оставим нашето листче, но понеже урната беше препълнена, трябваше да избираме дали да го оставим в каменните ниши на чешмата, или на молитвената скала по-нагоре. Стефи избра скалата. Взехме химикал, с който помолихме свети Йоан за здраве, щастие, любов и късмет. Сгънахме хартийката и се отправихме нагоре.

Малко над чешмата се намира скалата, където той е отправял призиви към Господ до сетния си ден. Прекръстихме се и слязохме отново до Старата постница на Рилския манастир. Влязохме, за да се поклоним за последно пред светеца. В ъгъла на малката църква се намира гробницата, в която е бил погребан, преди тленните му останки да бъдат преместени. Запалихме последните свещички за днес, след което тръгнахме по пътеката надолу. Явно свети Йоан е чул молитвите ни да бди над нас, защото в секундата, в която затворихме вратите на децата, небето се изля над Рила.