Приключение за деца (и възрастни) до приказкния водопад Полска Скакавица
Полска Скакавица е водопадът за деца! Пътят до него е истинско приключение за малки пътешественици – пътуване с влак, преход по ЖП линията, минаване през тунели, вървене по горски пътеки, прекосяване на потоци, приказно изживяване в скалните ниши зад водопада – всички елементи на незабравимия спомен. И всичко това за трийсетина-четирисет минути в посока (без влака). Не знаем за децата, но на нас ни се стори най-красивият водопад, на който сме били досега. Но…! (винаги има едно „но“) Водопад Полска Скакавица пресъхва! Да, той е пълноводен само през пролетта и началото на лятото.
На пътешествие с влак
Събудихме се с нетърпение за предстоящата екскурзия. Стефи щеше да е в любимата компания на Рая и Алекс, а на нас винаги ни е приятно с техните родители Пепи и Вики. Добре че снощи Вики даде идея да хванем влака от Радомир, вместо от София, защото два часа в посока с деца на нула, две, четири и пет годинки предвещаваше бедствие. Да гоним ранен влак с две деца добави малко интрига, но поне нашите се събуждат с петлите. Дори Неви беше благосклонна да напълни памперса точно преди да се качим на железницата.
Съвет: вземете двупосочен билет на гарата. Той е отворен и няма значение с кой влак се връщате. По удобно е и излиза по-евтинко.
Противно на очакванията в средата на майските празници, влакът беше пълен. Едва намерихме две съседни седалки, където се разпределихме по мъжки и женски с три циркулиращи помежду деца. Все пак имахме време да си побъбрим и да се насладим на Земенския пролом, доколкото се виждаше от влака.
Приключение до водопад Полска Скакавица
Точно един час след тръгването, влакът ни остави насред нищото – на една полуразрушена спирка някъде из дивия пролом. Спирка Скакавица! Няколко малки и две големи групи тръгнаха пред нас. Ние не бързахме за никъде. Времето беше прекрасно и имахме много време до последния влак в четири и половина. Тясната пътека се различаваше встрани от ЖП линията. Разбира се, тя не беше за деца – по-забавно беше по релсите. Това е бавно начинание, но омръзва бързо и след десетина минути игра, вървяхме по-пъргаво.
Единственият признак на живот наоколо бяха щурците, които ни съпровождаха по виещите се релси. След още десетина минути достигнахме най-голямата атракция на прехода – тунелът, през който трябваше да минем! Може да не звучи така, но това е напълно безопасно начинание. Тунелът е много къс и единственият влак, който циркулира по този маршрут, е този, с който дойдохме. Следователно трябва да първо да стигне до Кюстендил и да се върне дотук, което е много повече време от нашите двайсетина минути. Ако ви притеснява, проверете разписанието предварително (защото няма никакъв обхват) и сметнете 15 минути от спирка Скакавица.
Почти веднага след тунела е отклонението от ЖП линията. Човек трябва да знае за него, защото много лесно може да продължи през втория тунел или някъде надолу под моста. Не, не стигнахме до моста, а хванахме тясната пътечка зад бетонния перваз вдясно. Оттук Стефи пое водачеството. Все пак имаше млада дама в групата, трябваше да я впечатлим. Скоро стигнахме поточе, което трябваше да прескочим, а след него още едно. Третото си беше река, над която минаваше мост. След него започна краткото изкачване до Полска Скакавица.
Под пръските на Полска Скакавица
Стефи правилно забеляза пътеката встрани, но избрахме да продължим нагоре и да започнем от горното ниво. Стръмна стълбица, за която трябваше да изчакаме трафика от хора, ни отведе под пръските на водопада. Струята се пилееше по отвесните скали, а лекият полъх носеше капки на разхлада до росните ни чела. В по-топло време сигурно ще е истинска наслада да се пъхнеш под пръскалото на Полска Скакавица, но днес не беше такова според мама.
Дотук – водопад като водопад. Същинската красота беше под него! Върнахме се до пътечката на Стефи, по която трябваше да поемем. Последната ѝ извивка ни отведе до истинската магия на Полска Скакавица. Ниша в скалата минаваше зад водопада, а той се разперваше над нас като воал. Стефи го приемаше като нещо обичайно, но за мен и Надя беше приказно. В детските филмчета водопадите почти винаги изглеждат така, но ние знаехме, че е рядка красота, особено за България. Не можехме да му се нарадваме, не можехме да се наснимаме. Пепи и Вики обаче не успяха да му се насладят изцяло, защото не бяха с подходящи обувки. Зад булото на водопада си е кишаво, затова се обуйте подходящо.
Пикник и наобратно
Краткото изкачване изостри апетита на децата. Беше станало време за обяд. Край пътеката имаше местенца за пикник, които за щастие (и донякъде учудване) бяха свободни. Разпънахме софрите, а децата напълниха лакомо бузите. На раздумката осъзнахме, че спокойно можем да се наредим за по-ранния влак.
Стефи отново поведе колоната, този път с Рая за ръка. Ама за кратко. После пак успя да я заиграе, но скоро отново му обърнаха гръб. Е, жените са си жени, дори на четири – все трябва да се бориш за тях. Явно се раждат научени на тази игра.
