Царево – чудният малък град

„Тате, Царево чуден малък град ли е?“ – попита спонтанно Стефи. Аз почти онемях. Два дни се чудех как да опиша възхитата си от Царево с едно изречение, а детето го събра само в три думи. Имайте предвид, че думата „чуден“ не е просто разговорна форма в неговия речник. На четири годинки има предвид точно това, което казва. И съм напълно съгласен, защото и аз го усетих по същия начин. Освен разнообразни изживявания, Царево ни предложи няколко от най-спокойните дни от много години насам.

За пръв път бях в южното морско градче преди четири години и три дни за нестинарските игри в село Българи. Съдбата предопредели да дойдем тук по същото време, но за жалост и този фестивал беше отменен заради пандемията от коронавирус, макар да отшумяваше. Тогава бях в района по работа и знаете – не е същото. Усетих много повърхностно обаянието на малкия морски град. Сега беше част от екскурзията ни, в търсене на интересни места по Южното Черноморие. Този път идвахме, за да му се отдадем изцяло, и си бяхме по мъжки – само със Стефи. Надя напредваше с бременността и нямаше как да пътува, но обещахме да ѝ покажем Царево по време на плануваната ни екскурзия по морето няколко месеца по-късно.

Изгревът, закуската и кафенцето

След като със Стефи изпратихме предния ден със залез над Царево, днес го посрещнах с гледка към изгрева. Сам, защото беше 5:30 и детето спеше сладко-сладко. Хотел Зебра, в който отседнахме, предлагаше идеалната възможност за това. Покривът му е отворен за гостите по всяко време на денонощието и се издига над почти всички сгради в Царево. Има ли по-добър начин да започне денят ти, от изплуващото от морето слънце?

Същинското начало на деня беше два часа по-късно, когато Стефи се събуди. Събуди и мен, защото се бях върнал в леглото да си доспя. „Хайде ставай да излизаме!“ – дърпаше завесите, сякаш да ме стимулира с хубавата гледка от спалнята. Нали сме си само мъже, за десет минутки бяхме готови. Тоалетна, очи, зъби, дрехи и вече чакахме панорамния асансьор. Казаха ни къде са най-хубавите закуски в Царево и се запътихме натам. Те бяха на пет минутки пеша от хотела. Всъщност, всичко беше на пет минутки от хотела – плажът, центърът, морската градина, пристанището, крайморската алея… само фарът беше на седем. Ако ти звучи добре…

Домашната вита баница беше уникална! Още облизвахме пръсти, когато седнахме на кафенце. Пуснахме се по крайморската алея, Стефи забеляза детска площадка, а тя беше до приятно заведение с гледка към морето. Идеално! Началото на деня стана още по-хубаво.

Разходка по пристанището и „гробището за лодки“

След половин час игра и три жетона на количките, се пуснахме от заведението надолу към пристанището. Леко вдясно от стълбите беше лятната сцена, която надвисваше над морето. Ако имаше представление, сигурно щяхме да ѝ обърнем повече внимание, но сега само се качихме от едните стълбички, слязохме от другите и се върнахме наобратно. 

Минахме покрай някакво лъскаво заведение, което в последствие разбрахме, че е новият модерен нощен клуб. Зад него попаднахме на нещо като „гробище за лодки“, което привлече интереса ни. Гробище… не вярвам, но така си го кръстихме, защото вдигнати на ръждясали платформи и ремаркета край прашния път, някои лодки изглеждаха като от постапокалиптичен филм. Особено в комбинация с цялото това спокойствие в Царево. Е, повечето бяха в добро състояние, но тази нотка драматизъм добави допълнителна тръпка към изживяването. 

На Стефи му се прииска да направим разходка с корабче и така постави нова цел пред нас. Докато се въртяхме край лодките, мернахме един човек, който поправяше нещо по своята. Той ни упъти малко по-натам, към човекът, който знаел всичко случващо се на пристанището. Открихме го с нарастваща надежда и наистина сподели, че имало един лодкар, който предлага разходки по това време на годината. Но го видял да тръгва рано-рано днес и мястото му май все още изглеждало празно. Каза да се оглеждаме „ееей там“ за малка стара яхта, зелена като блузата на Стефи. 

Уникалният морски фар на Царево

Наистина липсваше една лодка и тъй като всички останали бяха бели или сини, продължихме нататък. Прекосихме пристанището и се качихме на вълнолома. В другия му край се издигаше уникалният морски фар на Царево, с форма на тракийска богиня. Монтиран преди няколко години, той е един от малкото морски фарове в света с форма на скулптура. 

Погонихме се, докато слънцето не пареше толкова, след което седнахме на бетонния бряг за почивка. Потопихме крака във водата в компанията на подводния свят на Черно море. Преброихме много рибки и няколко рачета, които щъкаха между зеленясалите камъни. Уау, ето и няколко змиорки. „Дали са електрически?“ – попита Стефи, но трябваше да го разочаровам.

Забавления в Морската градина на Царево

Както всичко в Царево, така и Морската градина беше отсреща. След две-три минутки Стефи беше капитан в детския кът с корабите. И до тази площадка стратегически имаше кафене, за моя радост. Слънцето вече започваше да жари и кратката почивка на хладина дойде навреме. Последва опознавателна разходка из парка, където за довечера си заплюхме игра на мини голф. Стигнахме до големия компас на Царево, който ни показа, че има още какво да видим отвъд парапета. Добавихме още една спирка в плана за следобед – скалистите брегове на полуострова.

Наближаваше време за обяд и трябваше да променим посоката. Вървяхме по периферията на Морската градина, където се виеха тесни пътечки между дърветата. Неуморният Стефи разузнаваше напред. Изведнъж се спря и въодушевено замаха с ръка надясно „Тате, тате, открих тайна пътека!„. Поехме по нея, а тя ни поведе по ръба на скалата. Откри се чудесна гледка към скалистия бряг под Царево и малкия залив северно от града. Пътеката продължаваше към носа на полуострова и в далечината започна да се разкрива големият кръст над скалите. Очевидно тази пътека също водеше към носа и нали си го бяхме оставили за по-късно, обърнахме посоката. Северната алея слаломираше между смокинови дръвчета и ни отведе до центъра. Бяхме доста поуморени и хапнахме на първото място, което видяхме. След това се върнахме до хотела за жадувана дрямка.

Следобед на скалите и партия голф

Явно доста сме се уморили, защото си поспахме мъжката. С нови сили поехме към каменистия бряг на носа на полуострова. Приятно впечатление ни правеше, че на места по улиците на Царево срещахме интересни атракции. Ето, сега пред нас стояха останките на потънал кораб, който с малко фантазия обвихме в интересна история. Разходката продължи по улица „Морска“, а след това свихме малко навътре, за да купим по едно морско медальонче. Разбира се, не пропуснахме и мама, която също се сдоби с мидичка за врата.

От компаса слизаше стълбище надолу. Може би е добре да подменят изпочупените му решетки. Макар да придаваха интересен облик, си бяха опасни, особено за разходка с деца. Стефи прие като предизвикателство вървенето по неравните скали и макар да имаше отъпкана пътека до кръста, ние я избягвахме при всяка възможност. Но най-забавно му беше на хлъзгавите камъни край водата, където дори вълните плискаха от време на време. Пък да му мисли този, който го държи. Тъкмо седнахме на една по-висока скала над морето и забрули един вятър. Колкото и приятно да беше да слушаме как вълните се разбиват под краката ни, всеки полъх ни вкочаняваше още повече.

За щастие на игрището за мини-голф в Морската градина не духаше и си спретнахме супер забавно състезание. Разбира се, по наши си правила – другите бяха за аматьори. Чукахме топчето откъдето падне и ми беше много трудно да обясня, че трябва да го чакаме да спре, преди да направим следващия удар. Стефи виждаше стик за голф за пръв път и ме учуди по колко различни начина може да го хване. Някои дори не можех да ги повторя. С всяка изминала дупка усъвършенствахме стойката и накрая детето изглеждаше като Тайгър Уудс на млади години. Падна голяма забава и като всяка игра имаше радостни моменти, сърдитни, победители и загубили. Улисани по топчето, не усетихме кога започна да притъмнява.

Рибка за вечеря, гарнирана с кратка нощна разходка из Царево

Слязохме до пристанището, за да завършим деня както подобава за морето – с по една рибка и картофки. Искахме да добавим и миди към вечерята, обаче все още нямали пресни. А на въпроса към сервитьора получих укорното „Но мидите не се ядат, тате, те са твърди!“. 

В началото на юни единственият работещ рибен ресторант с морски изглед бил Рибарска среща. И макар обстановката да не беше кой знае каква, си хапнахме вкусно-вкусно край клатушкащите се лодки.

След вечеря решихме да си направим кратка нощна разходка из Царево. То и размерите му не позволяваха да е много дълга. Разделихме се с блещукащия в далечината фар. Крайморската алея беше хубаво осветена, а от другата страна на залива светеше старата част на града. Стигнахме до площада на светещите пейки, който беше основната ни цел, защото бях чел, че е много атрактивно осветен. Така беше и истински се насладихме на нощната феерия. На Стефи му хареса страшно много. Черешката на тортата щеше да е фонтанът кораб пред общината, който за наше съжаление днес не работеше.

С прозявка се качихме до хотела и преди да дръпна завесите, дочух тихо „Колко красиво свети този град отсреща“. Стефи имаше предвид гледката от стаята към старата част на Царево.

Днес южното морско градче ни предостави един от най-спокойните и същевременно разнообразни дни в последните години. Не зная дали по късмет сме хванали такъв период, или това градче наистина е толкова тихо и приятно. Определено мога да кажа, че не съм имал толкова разпускаща почивка край морето.

Залез край старата църква на Царево

Не, този ден нямаше два залеза, просто прескачаме на следващата вечер. След страхотен предиобед на плажа Велека край Синеморец и приключението с лодка по река Велека привечер, успяхме да стигнем на време за залеза край старата църква „Успение Богородично“ в Царево. И този ден облаците попречиха да го посрещнем в пълен блясък, но си оставаме с приятни спомени от местността наоколо.

Тя е в Стария град на Царево, но да не се заблудите, той няма нищо общо със Стария град в Созопол или Стария град на Несебър. Просто е по-старата част на града и е обикновен жилищен квартал, който се намира на съседния полуостров. Църквата се издига на носа, заобиколена от пъстрота и морска шир. Гледката е неописуема и затова няма да я описвам. Ще я видите, когато отидете.

Отметнахме рибарската мрежа, която покриваше входа, и влязохме да запалим по свещичка. Помолихме Дядо Божи за здраве, щастие, любов и късмет. На излизане се спряхме при малките икони на щанда. Очаквано изборът ни се спря на покровителя на детето – Свети Стефан. Но иконата не беше осветена и трябваше да помолим дядо поп да го направи. За Стефи ритуалът по освещаването беше толкова любопитен, че го изгледа със затаен дъх, без да мигне. Добре че беше кратък. Вътре се срамуваше, но след като излязохме ме попита „Защо дядо поп говореше толкова неправилно и защо ме намокри?“. Трудно възпирах смеха си, докато търсех отговори. Не зная дали разбра, но важното беше, че радостта от иконката беше изписана на лицето му.

Следващият ден беше последен от мини-екскурзията ни край Царево и намерихме време само за близката екопътека Марина река преди да се отправим на път към вкъщи.


Share your thoughts