Диво щастие (спокойствие) на плаж Велека край Синеморец
За Синеморец и красивия плаж Велека бяхме чували и гледали много. Дойде ред да проверим дали всичко това е вярно. Бяхме отседнали на хотел в Царево и морското селце беше на няколко глътки кафе разстояние. Нали сме си ранобудни, още преди осем със Стефи припявахме на радиото в колата. На тази почивка бяхме само двамата, защото коремът на мама беше пораснал толкова, че не трябваше да го друсаме. Синеморец е силно нейно желание, но щеше да го пропусне, както се случи няколко месеца по-рано с малтийския остров Гозо. За щастие и двете са на едно и също време разстояние и ѝ обещахме да я заведем.
Досега не бях слизал по-надолу от Царево, като изключим времената, в които бях горе-долу на ръста на Стефи. Това говори красноречиво колко внимание съм обръщал на околния свят и колко помня от това. Сещам се само за лунапарка в Ахтопол – какво по-паметно за едно дете? Затова днес отделях едното око от пътя, за да погълна малко от красотата на скалистите брегове край Варвара и Ахтопол. Наоколо беше и любимата планина, която показва колко е хубаво пейзажът да се сменя от горски на морски.
Първи впечатления от плаж Велека
На влизане в Синеморец GPS-ът ни отби по черен път, който водеше до прословутия плаж Велека. Отбихме се до първата интересна спирка още преди да сме стигнали пясъчната ивица. Започнахме експедицията с поглед от наблюдателната кула към устието на реката. Очите ни търсеха просеката, през която реката се влива в морето, но тя не попадна в нашия взор. Дали беше толкова тясна, колкото казваха – че можеш да я прескочиш и без засилка? Трябваше да я открием отвъд плажа, за да разберем.
Тръгнахме по дървената пътека, която се виеше между Велека и морето. Наоколо цареше блажено спокойствие, което подхранваше околната дивота. Някъде отвъд тръстиката широкото корито на реката се загубваше сред гъстата странджанска джунгла. Само полъхът нарушаваше покоя на водата. Добре че бяха вълните от другата страна на пясъчната ивица, да подсказват, че светът не е спрял. Скоро не се бях чувствал толкова близо до природата, макар планината да ми е като втори дом. Едно е сигурно – никога досега не съм имал такова усещане на море.
Очевидно за Стефи беше все едно. Той се вълнуваше от други неща. Току що откри неподозирано веселие в провисналите душове край нея. Как така слушалката се вдига и сваля сама, когато усилваш и намаляш струята? Кранчетата бяха на неговото ниво и занимавката изглеждаше безкрайна, но в помощ ми влезе обещанието, че на връщане ще се изкъпем от пясъка. Напред се появи ново „препятствие“, но този път го прескочихме бързо. За щастие заведенията край огромните фризери за сладолед не работеха.
Бунгало на плажа и неуморни игри
Най-сетне стъпвахме по пясъка. Бързо намерихме сянка под сламения покрив на една дървена колиба. Имахме си самостоятелно бунгало на плажа! Предимството да идеш на море в началото на юни. Настанихме се на верандата и веднага започнахме с маймунджилъците. Наоколо беше „паркиран“ самотен катамаран и Стефи едва дочака да събуе сандалите, за да започне да се катери по него. Искал да се стигне ееей там, на върха на мачтата. „Чакай, бе, тати, къде тръгна нагоре?!“ – едва укротих малката маймунка.
Катамаранът беше най-близкото до пиратски кораб, което можехме да открием по бреговете на плаж Велека, но пак си спретнахме забавна игра на пирати. Цялото ни съкровище накрая се състоеше от два джоба миди и малко раковини, но пак си беше някаква плячка. Истинският пират може да се върне и с шепа водорасли, но никога с празни ръце!
Когато пиратството омръзна на капитан Стеф Хууков (по-известен сред седемте морета като Липсващата брада), се сетихме за морето. Освен студено, то беше и доста бурно. Нямаше как да се изкъпем, но веднага открихме забавно предназначение на големите вълни. Дебнехме големите, хвърляхме им пясъчна топка преди да се разбият и бягахме от тях. Звучи толкова просто, а имаше такъв ефект за едно четиригодишно дете… чак се възгордях от идеята си.
Където река и море се събират
Дойде момент, в който и това омръзна. Или по-скоро се поизморихме. Поседнахме за почивка в нашето бунгало на плажа. Гледката към сините вълни ме накара да се замисля колко добре се получава тази екскурзия около Царево. Изобщо можеше ли да бъде по-добре, независимо че е студено да се къпем в морето?
След малко решихме продължим към заветната си цел – мястото, където река Велека се влива в морето. Уж изглеждаше близо, а падна такова вървене. В жаркото слънце пет минути се струват като петдесет. Пристигнахме с наведени глави, но бързо ги изправихме. Гледката ни зарадва, защото естуарът на реката все по-трудно може да се види толкова широк, особено в активния сезон. За тези, които не са запознати, река Велека се оттича в морето под плажа, по който вървяхме току що. Единствено в пълноводния си период образува обширен видим канал. С падането на нивото на реката, каналът се стеснява, докато накрая напълно изчезва.
При устието на Велека направихме открит урок на тема „Какво представляват водните течения?“. Тя ни демонстрира как силата на течението рязко може да се промени. Проследихме реката и Стефи с интерес установи няколко факта. В интерес на истина, бяха интересни и за мен. Факт номер едно – малко по-назад водата почти не се движеше, а там, където се вливаше в морето, беше много бърза. Факт номер две – речната вода образуваше кафеникава диря при вливането си. Факт номер три – водата в реката е много по-топла от тази в морето. Единственото заключение на малкият изследовател беше, че можем да се потопим в бистрите води на реката.
Приключението на Индиана Поунс
Все пак течението си остана атракция номер едно в тази част на плажа Велека. Тествахме силата му с всички предмети, които открихме по пясъка – клонки, миди, рапани, камъчета. От другия бряг се задаваше възрастна двойка, която Стефи следеше с интерес. За неговите размери изглеждаше истинско предизвикателство да прекосиш бурната река, а те се готвеха да направят точно това.
– Тате, тате, ти можеш ли да преминеш? – прошепна ми той, докато двамата „приключенци“ излизаха невредими на нашия бряг.
– Ще опитам, но трябва да ме окуражаваш – намигнах му аз.
Нагазих в реката с насърчителни възгласи „Давай, тате! Давай, тате!“. Така… не мислете, че е някакво свръхчовешко начинание. Широко е 6-7 метра, а водата е малко над колене. Ако не държите фотоапарат и телефон в ръцете, няма за какво да се притеснявате. Аз просто гледах да го изиграя малко като Индиана Джоунс за радост на детето. И тъй като в Ямбол накратко на Панайотовците се казва Пончо (и дори някои ми викат още по-накратко Понс), приключенският ми псевдоним се получи Индиана Поунс.
Имаше ефект и стъпих на отсрещния бряг под бурните аплодисменти на Стефи – „Браво, тате, ти успя!“. Достатъчно беше да виждам радостта по лицето му, за да съм сигурен, че днешното приключение го е заредило с положителни емоции.
Последни стъпки по плаж Велека
Поиграхме още малко между двата бряга и се запътихме обратно към нашето бунгало на плажа. Слънцето беше още по-жарко и с радост установихме, че верандата е още свободна. Стефи преливаше от енергия и се заигра отново на катамарана, докато аз се опънах на сянка. После поиграхме на гоненица с вълните за последно и бавно-бавно се запътихме към колата. Обещанието си е обещание и направихме една баня на детето на интересните душове.
На връщане отбихме под моста над река Велека, където на идване мернахме няколко лодки. Наистина имаше приключенски център, но началният час за разходка по реката беше 18:00. Имахме достатъчно време да хапнем, да ударим една дрямка в Царево и да се върнем привечер. Получи се супер интересно приключение с лодка по река Велека. Не пропускайте да го прочетете!
