Откриване на сезона по Южното Черноморие. 4 дни блаженство край Царево!

Последният дъжд ни „поля“ на път за Черноморието, сякаш за да ни върви по вода. След четири дни на гости у братовчедите във Варна, решихме да продължим с морето от другата страна на Балкана. Три седмици майски студ навярно са били достатъчни и юни ни посрещна с усмивка. Наистина, всичко мина като по вода! Получи се страхотна екскурзия, изпълнена със слънце, спокойствие и изобилие от забавни моменти. Посетихме неочаквано интересни места по Южното Черноморие край Царево и си тръгнахме с чудесни спомени. Щеше да е хубаво и Надя да ги сподели с нас, но коремчето и вече растеше доста стремглаво и я оставихме да почива. Със Стефи се отправихме незабравимо мъжко пътешествие по морето.

От Варна до караваната на Градина

Заредихме колата с гориво от лятно насроение и тя се стрелна надолу към Царево. Отбихме се на Приселци за две торби череши, които тъкмо нареждаха по сергиите край шосето, и повече нищо не беше в състояние да ни отклони от пътя към морето.

Никога не бях виждал прохода толкова спокоен и съвсем скоро се спускахме към Южното Черноморие. Първата спирка беше къмпинг Градина, където наши приятели бяха „опънали“ хоум офиса си. Боже, така мераклийски си го бяха направили, че ми се прииска да довърша започващото лято по този начин.

А на Стефи му беше толкова интересно, че не искаше да излезе от караваната. Дори морето не беше достатъчен стимул, защото отидохме на плажа и след петнайсетина минути ме замоли да се връщаме при къмпинга. А душа на дървото – толкова му беше забавен, че няколко пъти искаше да му мия краката – да не влизал с мръсни крака. Де този ентусиазъм и вкъщи.

Е, видяхме се, побъбрихме и продължихме по пътя си. Сетих се, че сме доста неподготвени за плажуване. Нямахме нито кърпи, нито чехли, нито дори кофички с лопатки. Минавайки през Черноморец, се отбихме да потърсим из магазините. По закон никога не намираш това, което ти трябва, но пък все си тръгваш с нещо друго. Мернахме едно рибно местенце на центъра и се замислихме, че няма по-добър момент да се случи това. Минаваше обяд. Бяхме прегладнели и побързахме да метнем една торба сафрид и калмари до черешите.

Кратък плаж на Дюни

Първият плаж в тефтерчето ни беше Дюни. Миналата година така и не остана време за него, като обикаляхме плажовете край Созопол, но този път не го пропуснахме. Пътят край него изглеждаше безкраен. Отляво му – блатото Алепу, а отдясно – дългата плажна ивица. Честно казано, не разбрахме доколко е правилно да се нарича Дюни. Спасителят каза, че е най-известен като Шофьорски плаж, но Алепу и Дюни пак ставало. Иди – разбери. За нас си е Дюни – та има цели 2-3 километра пясъчни хълмове!

Беше много необикновено – първото от всички интересни мяста на нашето пътуване по Южното Черноморие. От асфалта тръгваха песъчливи пътеки сред суха растителност, а преминаването през дюните беше като вървене в пустиня. Финият пясък напълно контрастираше с този на плажната ивица след няколко метра.

Хапнахме последните сафридчета край бурното море и се впуснахме в търсене на съкровища – любимото занимание на Стефи. По плажната ивица край Дюните имаше тонове „морски ценности“! Но за разлика от последните ни плажувания, тук имаше хиляди раковини. Добре че свършиха джобовете, защото можеше да осъмнем тук. 

Отбивка до блатото Аркутино

Плажът Аркутино е един от любимите ни по Българското Черноморие, но едва преди няколко дни разбрах, че над блатото край него има изградена инфраструктура за посетители. Стори ми се интересна спирка по пътя към Царево. А то се оказа буквално на пътя. От едно уширение започваше тясна пътека сред дърветата, която след стотина метра стига до блатото. 

Зад старата ръждясала врата тръгваше мостче над водата, което е дълго не повече от двеста метра. Беше напълно достатъчно за да се „потопим“ в блатото Аркутино. Стефи бързо различи промените в околната среда. Под сянката на дърветата водата беше бистра, а там където слънцето се прокрадваше, се беше образувала зелена пелена. Малко по-напред растителността над водата преливаше напълно в кафяво. Дали от жаркото слънце, или е просто биологичен процес, това ботаниците ще да кажат. Ние само се наслаждавахме на разнообразието. 

Блатото Аркутино събуди интереса на Стефи, който ме засипа с купища въпрос, на които едва намирах отговор – „Защо това е блато?“, „Защо има толкова тръстика?“, „Защо няма костенурки?“, „Защо лилиите не растат във водата?“. О, да, лилиите! Имаше няколко зелени петна насред блатото, които, макар без цвят, го изпъстряха допълнително. И наистина, върху кафявата повърхност на мочурището изглеждаха сякаш растат на почва, а не във вода. 

Помотахме се известно време, взирайки се между тръстиката за блатни обитатели. Бях споменал, че в мочурищата живеят змии и костенурки и Стефи се впусна въодушевено в търсене. Не успяхме да открием, но това не помрачи настроението ни. Денят обаче си отиваше и дойде време да поемем към хотела в Царево.

Царево – спокойствие до краен предел

Беше 5:30 и Стефи спеше сладко-сладко. Снощи изпратихме деня с гледка към залеза от хотела, а тази сутрин реших да го посрещна с изгрева. Покривът на нашия хотел Зебра е отворен денонощно за гостите и се издига почти над всичко в Царево. Има ли по-добър начин да започне денят ти, от изплуващото от морето слънце?

След изгрева легнах да си доспя и след два часа Стефи ме събуди с „Хайде ставай да излизаме!“. Нали сме си само мъже, за десет минутки бяхме готови. Разбрахме къде са най-хубавите закуски в града и се запътихме натам. Те бяха на центъра – на 50 крачки от хотела. Всъщност, почти всичко беше на до 50 крачки от хотела – Морската градина беше на 20 крачки, плажът беше на 50, пристанището беше на 50… само фарът беше на 100.

А каква вита баница хапнахме – не е истина! Още я мисля. След закуска седнахме на кафенце до една детска площадка на крайморската алея. След половин час игра и три жетона на количките, се спуснахме до пристанището. Попаднахме на нещо като „гробище за лодки“. Или поне така си го кръстихме, защото някои лодки изглеждаха като от постапокалиптичен филм. Особено в комбинация с цялото това спокойствие в малкото черноморско градче.

Прекосихме пристанището, но не успяхме да открием някой да ни повози с лодка. Озовахме се на вълнолома, който води до уникалния морски фар на Царево, с форма на тракийска богиня. След това седнахме на бетонния бряг и потопихме крака във водата в компанията на подводния свят на Черно море. Преброихме много рибки, няколко рачета между зелените камъни и дори две-три змиорки. След това се качихме до Морската градина, където Стефи си хареса детската площадка с корабите.

На връщане към хотела кривнахме по тясна пътечка сред дърветата, която ни поведе по ръба на скалата. Там, в далечината, се издигаше голям кръст, който обаче си оставихме за следобедната разходка.

След хубава дрямка слязохме с нови сили до каменистия бряг на полуострова. Разходката по неравните скали беше забавление за Стефи и където можехме, не вървяхме по отъпканата пътека. Стигнахме до големия кръст от другата страна, но хладен полъх прекрати разходката ни преждевременно. За щастие, на игрището за мини-голф в Морската градина не духаше и си спретнахме супер забавно състезание по наши си правила. Улисани в игра, не усетихме кога започна да притъмнява. Слязохме до пристанището и завършихме деня подобаващо – с по една рибка и картофки. Решихме да разходим малко храната и се завъртяхме до центъра, за да видим площада със светещите пейки.

Прибрахме се и легнахме с една мисъл – Царево е едно от онези интересни места по Южното Черноморие, които винаги сме търсили. Днес то ни предостави един от най-спокойните и същевременно разнообразни дни, които сме имали в последните години. Усетете цялото изживяване тук.

Див разкош на плаж Велека край Синеморец

Уцелихме точния момент на спокойствие край Синеморец, който направи изживяването много по-пълноценно, отколкото ако отидем в разгара на туристическия сезон. Почти всичко беше „свободно“ само за нас. Изкарахме незабравим ден на плажа Велека, който ни предостави спомени за цяла отделна статия, която може да прочетете тук.

За красотата му бяхме чували и гледали много – казваха, че е най-забележителното място на цялото Южно Черноморие, а и не само на Южното. Дойде ред да проверим дали всичко е вярно. Рано-рано излязохме от хотела и се запътихме натам. Досега не бях слизал по-надолу от Царево и отделях едното око от пътя, за да погълна малко от красотата на скалистите брегове. Малко след осем GPS-ът ни отби по черен път, който водеше до пясъчната ивица.

По пътя спряхме до дървена наблюдателна кула. Денят започна с обзорен поглед към устието на река Велека и морската шир отвъд пясъка. После слязохме към морето и дървена пътека ни отведе до „нашето“ бунгало на плажа. Настанихме се под сламения покрив на една все още неизползваема дървена колиба и започнахме със забавленията. 

За Стефи най-интересен беше катамаранът пред нашата веранда и дълго се учихме на моряшки занаят, примесен с малко игра на пирати. Като няма пиратски кораб, и катамаранът е пиратски кораб. Щом ни поомръзна, се преместихме край водата и дълго бягахме и се плискахме с вълните. Човек колкото и да е железен, с малко дете се измаря и има нужда да полегне за малко под сянката на колибата.

Продължихме към заветната цел – устието на реката, което беше в другия край на плажа Велека. За очите ни беше нова любопитна гледка – как вълните прескачат най-тясната част от плажа, за да бъдат изтласкани отново в морето от речното течение. Интересно беше и че наглед застоялата река изведнъж се забързваше в края на своя път. Радваме се, че хванахме това явление, защото с напредване на лятото устието на Велека се затваря постепенно и накрая дори изчезва. 

Използвах момента, за да се направя на Индиана Джоунс пред Стефи, за чийто ръст прекосяването на реката изглеждаше истинско предизвикателство. Похвърляхме малко камъчета, миди и клонки по течението и тръгнахме наобратно. Отбихме се за кратка почивка на нашето бунгало на плажа и се заприбирахме. Да, плажът Велека край Синеморец наистина е най-красивото място на цялото ни Черноморие.

Кратки спирки до Ахтопол и Варвара

По пътя спряхме под моста на Велека, където изглеждаше да има лодки. За радост на Стефи се оказа, че правят тур по реката всеки ден в 18:00. Заредихме се с търпение и продължихме към Ахтопол. Там бях харесал Музея на котвата. Звучеше ми като интересно място за малко дете. Така де, ама пандемията беше затворила и него. Добре че отвън имаше няколко котви, за да не разочаровам напълно детето. Изиграх ролята на импровизиран гид, колкото да разбере как точно се използват, защо са толкова изгнили и защо едната е много по-голяма от него.

И понеже я идем до Ахтопол скоро, я не, реших да се отбием и до едно местенце по мое желание. Макар да беше рано за съня на Стефи, явно понатрупал умора тези дни, започна да му става безразлично. Затова спряхме само за десетина минутки край Гръцкото училище, на носа на полуострова. Бях гледал, че наоколо има десетки дървени фигури, подобни на тотеми. Струваше ми се интересно, но май не успях да ги оценя в текущата ситуация, защото мислех повече за детето. Но самото място е много зареждащо. Изключително спокойно, просторно и обзорно. От тук гледката към известния ахтополски фар е много хубава. Ако сте в Ахтопол, не пропускайте!

Побързах, за да хапнем възможно по-скоро. Спряхме на Варвара, защото ни бяха препоръчали заведение с изразителното име „При Димо“. По принцип, повечето заведения от типа „При еди кой си“ имат сходен облик и атмосфера, но това беше по-различно и ни допадна. 

Както беше оклюмал, Стефи сега кипеше от ентусиазъм, защото беше все по-близо до обещания от тати сладолед. Докато чакахме поръчката, се обадихме на мама, но ястията бързо започнаха да идват. Първо тиквичките и рибената чорба, после рапаните и пилето с ориз. Всичко беше страшно вкусно! А сладоледа? Леле, този домашен сладолед… най-вкусният на Южното Черноморие. Доволни и сити, едва дочакахме да преминем прага на хотелската стая. Направихме диря от панталони и блузи и припаднахме сред завивките.

Приключение с дракон по река Велека

Ето че щяхме да изпълним най-голямото желание Стефи за последните дни. Разходката с лодка се оказа паметна и за нея също отделихме цяла статия, която е тук. На тази екскурзия по Южното Черноморие определено ни вървеше откъм интересни изживявания. Яхнахме дракона и той изви снага по река Велека, оставяйки диря след себе си. Драконът беше нашата лодка с атрактивен нос с формата на митично създание.

Отдадохме се на увлекателната беседа на капитана с гръмкото прозвище Генерала, която наред с поучителното, изобилстваше от шеги. Минавахме покрай цели плантации от редките водни рози, видяхме симпатични блатни костенурки, но така и не мернахме някое змийче, за което така се надявахме. След час срещу течението на реката, останахме насаме с нея. Генерала загаси двигателите, за да се насладим на безкрайната тишина на странджанската джунгла.

Скоростта обратно беше доста по-висока, за радост на Стефи. Онзи час на отиване, беше само петнайсетина минути на връщане. Насочихме се към устието на Велека. Преди да стигнем ни поваля „сняг“ от бели цветчета, падащи от околните дървета. А насреща – какво плискаше така? Това бяха риби. Скачащи риби! Децата в лодката (наред с тях и ние големите) направо се смаяха от необичайното забавление.

За финал остана най-голямата атракция. Капитанът си потърси помощници и двама желаещи веднага вдигнаха ръце. Първо беше ред на баткото, а след това и Стефи хвана руля. Управляваше смело и хладнокръвно, с лек примес от страхопочитание и неприкрито удовлетворение. А радостта му след това – няма да я забравя никога. Изглеждаше сякаш е имал най-интересното преживяване в живота. Знам ли, може и така да е било. „Тате, тате, аз съм капитан! Аз карах лодката сам! Обичам те много!“ – дълго повтаряше той.

В гората край морето – екопътека Марина река и цъфналата зеленика

Ето че идваше краят на нашата екскурзия около Царево. Възползвахме се максимално от времето, което имаме по Южното Черноморие, да посетим още няколко интересни места. И днес започнахме рано, този път с близкия плаж Нестинарка. Явно след седмица на море вече ни беше омръзнало от плажове, защото у Стефи нямаше никакъв живец. Някак монотонно извършваше всичко, което предните дни правеше с нескрита емоция.

„Тогава да отидем в гората!“ – предложих му аз. Очите му светнаха! Значи наистина му беше втръснало от море. Знаех подходящото място в Странджа за него. Месец след раждането му имах работа по тези места и се отбих по екопътека Марина река. Тогава се зарекох, че щом отрасне малко, ще го доведа на горското училище край малкото поточе. Днес, точно четири години по-късно, беше идеалният момент да изпълня това. 

Екопътека Марина река се намира само на петнайсетина минути от Царево и скоро бодро крачехме из дъбовите гори. Прочитахме внимателно всяка табела по пътя, която даваше информация за биоразнообразието наоколо. При вида на толкова много картинки на змии, детето се ентусиазира, че най-сетне ще срещне поне една. От растенията си хареса най-много странджанската зеленика, но аз бях скептичен. Предния път бях тук близо седмица по-рано и вече беше прецъфтяла, че сега ли…? Но за змия имах надежда, защото тогава срещнах десетки из Странджа, макар да не бяха на Марина река.

Хубаво, ама нещата се случиха наобратно. От продълговатите влечуги не видяхме, но зелениката ни е дочакала. За наше щастие, сред плантациите все се мяркаха по 2-3 с цветчета. Научихме колко е рядка, макар с доза недоверие. „Как ще се среща рядко, като тук има толкова много?“ – ме питаше Стефи, обикаляйки с пръст хилядите растения наоколо. За щастие, в помощ ми влязоха интерактивните снимки, които бяха обозначени на гърба с ясния знак „Защитен вид“. Вече имах неуспорими доказателства!

Много му допадна класната стая, която всъщност не е стая. Спокойно можем да го наречем кабинет по биология под открито небе – двайсетина дървени чина и седалки от пънове бяха подредени пред черната дъска. Поиграхме малко на учител и ученик. Той седна на първия чин и послуша разказите за моите преживявания из дивата Странджа. После аз седнах, а той ме учеше на азбуката. Накрая слязохме край реката, поиграхме си малко и се запътихме обратно към колата. Върнахме се до Царево, натоварихме багажа и си взехме довиждане с морето.


Share your thoughts