На разходка под земята! Музеят на мината в Перник – атракция за малки и големи

Наш Стефи е на две годинки и много си пада по пещери. Не знаем дали като порасне ще става спелеолог или Батман, но щом дойде петък и му зададем рутинния въпрос „Къде искаш да отидем утре?“, като автоматично гласово съобщение долита думата „Питита“ (пещера). Е, хубаво, ама вече обиколихме познатите пещери, които са сравнително близо до София – Съева дупка, Снежанка, Очите на Дядо Божи. А сега накъде? Да бием път донякъде по два часа в посока не е оферта, затова трябваше да вложим още повече мисловна дейност. Чували сме за Духлата, но тя не е от тези, на които отиваш, вземаш билетче и влизаш.

Разбира се, можеше да минем без пещера с уговорката, че вече няма наблизо. Все някога щеше дойде този момент. Но решихме да не е този път и впрегнахме последни умствени сили, след като интернетът не предрече добри алтернативи. И накрая усилията ни се оказаха плододайни, подсказвайки ни за една интересна дестинация, която съвсем бяхме забравили, а спокойно щеше да мине за пещера – Подземния минен музей в Перник!

Стефи все още не знае точната дефиниция на думата „пещера“ и решихме дяволито да се възползваме от тези негови „пробойни“ в познанията по география. Важното е да е сводесто и да има вход – засега това бяха критериите. С Надя не бяхме ходили, ама така си го представяхме, какво друго може да е? Бърза справка на часовете за посещение ни подсигури спокойно сутрешно кафенце и разходка без никакво бързане.

За мините и хората

Да си признаем, Подземният музей на мината възбуждаше и нашия интерес. Единствената мина, в която сме влизали досега, беше Салина Турда по време на нашата обиколка в Румъния. Тя ни предложи изживяване, което не сме изпитвали преди това, и получи почетно място в съзнанието ни. Защо пернишката да не застане до нея? Очаквахме да разберем съвсем скоро, когато чухме изщракване и металическото скърцане на решетките в отвора на тунела.

Пристъпихме в първата българска мина. Тръпката беше двойна. От една страна, защото се запътвахме към недрата на земята, а от друга – хладен полъх полази по тялото ни. Точно като в пещера, каквато Стефи очакваше. Неговото въодушевление ескалира още в началото, докато ние щяхме да се чувстваме така чак след 630 метра. Очакваше ни много интересна подземна разходка.

Интересно начало в Подземния минен музей

В началото на дългия тунел подминахме няколко вагонетки, преди да стигнем до ниша встрани. Експозицията в Подземния минен музей беше представена в такива ниши, които навремето са били дълги коридори за добив на въглища или миньорски зали. Първата даваше началото на прехода ни под земята и на хронологията на мината. Тя е най-дълбокият корен на минното дело в България. А за Стефи беше просто малка зелена пещера с купчина пръст в голяма кутия и няколко захвърлени лопати.

Но какво е онова там, зад голямата кутия (зад вагонетката, разбира се)? „Дуде!“ – зоркият му поглед не пропусна двете малки фигурки върху пръстта. Да, това бяха две градински джуджета, както ги наричаме сега. По онова време не са украсявали всеки двор и са били познати като руднични гноми – пазителите на подземните богатства. Миньорите вярвали, че ще като пазители на земните недра, ще пазят и тях от зла участ, затова разполагали гноми по изкопните галерии.

Канарчето – пръв приятел на миньора

След зелената, минахме покрай синята пещера, после покрай бялата, която е служила за бомбоубежище по време и след Втората световна война, за да се се спрем пред следващата синя. В нея бяха захвърлени кирки, лопати, ръчна количка… част от инвентара, с който се е работило в края на XIX век, когато са направени първите пробиви под земята. Сред тези тежкоработни сечива имаше нещо необичайно. От тавана висеше клетка с канарче. „Миньорите са си имали домашен любимец, който да им напомня за звуците на повърхността. И те са хора, все пак.“ – рекохме си. Но екскурзоводът набързо опроверга нашата теория.

Оказа се, че канарчето също е уред. Първият измервателен уред. В мините понякога се образува опасен газ – силно запалим, но без цвят и мирис. Била е нужна само искра, за да взриви цялата галерия, а хората са нямали как да го разберат. Това била работата на канарчетата. Сетивата на малките птици им позволявали да усетят този газ. Ставали неспокойни и започвали панически да се блъскат по решетките на клетката си. Това бил знак за миньорите да бягат далеч извън мината, докато газта не се разсее.

Напред назад във времето на минното дело

Прогресирахме по коридора. Нишите в Подземния минен музей ни разкриваха всякакви детайли за минното дело – сечива, огромни бургии, взривни вещества, конвейерни ленти, все по-нови вагонетки, първият електролокомотив и всякакви други чудати апарати. Един от тях беше метална къртица, която пробива автоматично, загребва въглищата със своите лапи и ги извозва по конвейерната лента. С подобни къртици, но няколко пъти по-големи, се строи днешното метро. Напредвахме в хронологията, а с нея еволюираха и миньорските пособия. Макар да не ги разбираше, Стефи гледаше машините с нескрит интерес. Искаше да влезе при тях и да ги изпробва, но…

Достигнахме дъното на тунела, където за кратко отново се върнахме назад във времето – към XIX век. Намирахме се край конюшните. В началото в мините се е използвала животинска тяга. Под Перник са работили над 350 коня, по-голямата част от които не са виждали света навън.

Малко по-напред в мината имаше ниша, укрепена изцяло с дървени подпори. За нас изглеждаха като обикновени греди, но за миньорите са били сигнализиращо устройство. Използвали са чам, въпреки че по здравина той отстъпва на дъба и бука например. Друго свойство е било по-важно за работниците – при силен натиск чамът пука. А щом започнел да пука, трябвало да се излиза бързо, защото натоварването върху галерията е твърде силно и може да се срути. Малко след това направихме разликата с развитието на технологиите, защото се спираме пред галерия със здрави метални подпори.

Последни стъпки в Подземния минен музей

Стефи поиска да запалим свещичка, щом видя иконата на Св. Иван Рилски на стената. Обяснихме му, че тук много отдавна не се палят свещички, а екскурзоводът ни поправи – никога не са се палили свещички тук. „В мината не се е допуска нищо запалимо“ – припомни той. Тук миньорите са отправяли единствено молитви към своя закрилник. Правилно, помните газовете, за които говорихме по-горе, нали? В тунелите не трябвало да прехвърча и искрица, затова дори уредите, които генерират ток, са били обвити в метал.

Както се казва, вече виждахме светлина в края на тунела, но буквално. Бяхме към края на това интересно пътешествие под земята. Стефи изчисли колко кислород е нужен по формулата на стената, разгледа любопитната миньорска екипировка и излязохме на бял свят. Пред Подземния минен музей екскурзоводът ни зарадва, че имаме право на едно желание. Щеше да ни го изпълни дървото на изхода, което за пет милиона години не успяло да се превърне във въглища. Според миньорите носи късмет и изпълнява едно желание, щом го докоснеш. Намислихме си по нещо и оставихме „пещерата“ зад гърба си.