Кратко бягство в Одрин. Един ден разнообразие в най-близкия голям град в Турция

Дойде време да посетим ямболската баба и една събота сутрин с кафето се зачудихме какво интересно да се случи днес. След като Ямбол ни е до болка познат, помислихме за малко разнообразие. Бургас, Стара Загора и Сливен също вече се бяха поизтъркали в репертоара ни. Погледнахме на юг – Елхово. Ммм, не! Още по́ на юг! Имаше една по-дебела черта на картата, а под нея…

Ето! Идеята за добре изкаран ден в Одрин вече се изясни, че ей го, само на едни стотина километра от вкъщи. Набързо се стегнахме и тръгнахме, нали сме добре организирани, няма какво да го мислим. E, Надя си забрави телефона (защо ѝ е да снима), но важното е, че не забравихме детето.

Всъщност в Одрин сме ходили и преди (като и тогава с цел туризъм, за голяма изненада на митничарите как така не се връщаме с кола, претъпкана с прах за пране). Това беше доста назад във времето, затова преживяването сега ни беше почти като ново. И нямаше нужда да бързаме, да се лутаме, да се оглеждаме… Просто разходка.

След двумесечния ни престой в Разград, Стефи вече бе придобил опит в такава обстановка. Още с влизането в Одрин той беше изключително развълнуван – “ууу, нумама нимиа” (в превод “ооо, каква голяма джамия”), “и минине” (и минаре), “ууу, дуга нимиа” (ооо, друга джамия)… и още една, и още една.

Грандиозната Селим джамия /Selimiye Camii/ – символът на Одрин

Така е, джамиите там са много по-често срещани отколкото в Разград. Но и този път фокусът пада върху Селим джамия (Селимийе джамия, Selimiye Camii), която е най-голямата в Одрин и една от най-изящните в цяла Турция, напълно достоен съперник на именитите храмове в Истанбул. Смята се за върховното творение на най-значимия османски архитект Синан, който е вложил целия си опит в проектирането ѝ и е бил на 85 години по време на завършването ѝ. Тя е една от така наречените “султански джамии”, тъй като е построена в чест на султан Селим II.

Няма как да я пропуснете, тъй като почти всяка табела сочи към Selimiye Camii. Наистина, Селим джамия си е доста внушително каменно бижу. Освен интериорния разкош и красивата архитектура, пространството в комплекса беше много обширно и изпълнено със зеленина, където мнозина дори сядаха за отмора.

Пред входа на джамията се намира изложба на османски надгробни плочи. На излизане от нея се спряхме пред сергия, на която ни приготвиха нещо като старото захарно петле, а мъжът беше атрактивно облечен в типично османско облекло. Паметниците се разглеждат бързо, а от другата им страна е Музеят на ислямското изкуство и култура. Сега като гледам картата, виждам, че има и някакъв Музей на восъчните фигури, което се превръща в цел на следващата ни екскурзия до Одрин.

Лежерно напред към любимите дюнери

Тъй като този път отскочихме до Турция за нещо по-лежерно, пропуснахме Одринската крепост и водосливите на Арда и Тунджа с Марица, които макар наблизо, са малко извън града. За сметка на това обърнахме много внимание на ятата гълъби, които чакаха край Селим джамия туристите да ги нахранят. Наоколо вървеше бизнесът със зърнени храни на бабите, затова, ако не можете да казвате “не”, има шанс да се одрусате сериозно само за жито.

Като цяло в Турция са много на „ти“ със сладкарския занаят и все ще ти попадне я някое локумче, я някоя баклавичка, я някое пишманйе. В крайна сметка успяхме да опазим Стефи от всички изкушения, за да се отправим към други, любими за всички нас – дюнерите. По пътя естествено се спряхме до шарения надпис “Одрин” (който между впрочем е едно от най-добрите места за емблематична снимка в Одрин) но за кратко, защото неустоимите за Стефи фонтани бяха точно от другата страна на улицата.

Та, за дюнерите – малко по-различни са от нашите представи, но и различно вкусни. Една порция, заедно с един пилаф, нaляха доза сили в краката ни за тръгване отново по разходката. Похапвайки доволно, нямаше как да не обърнем внимание колко много хора имаше точно този ден, което ни направи доста добро впечатление. Преди 5 години същия този площад беше полупразен.

Разходка по централните улици и песента на ходжата на изпроводяк

Заслужено, дойде и ред на разходка по магазините и пазарите. Там има за всекиго по нещо, като започнеш от прежди и локуми, та стигнеш до техника и злато. Наистина си заслужава човек да си напазарува, но ние не сме там за това. Ние се наслаждавахме на китния и подреден град, който бе изпъстрен с цветя (а дори не беше сезона на лалетата) и осеян с фонтани, сладоледаджийници и красиви тезгяси на колела, отрупани с плодове и зеленчуци.

Стефи удари своята обедна дрямка на разхлада под чимширите на едно централно заведение, а ние използвахме момента да врътнем по едно турско кафе. Подсладихме се с по едно локумче скришом и когато малчо се събуди тръгнахме на последен тигел на центъра на Одрин. Не ни се тръгваше, но трябваше. Тъкмо минавайки на връщане покрай Ески джамия, хванахме и ходжата, който приветства към следобедната молитва. Това направо накара Стефи да онемее. Той само стоеше и гледаше нагоре към минарето и едва доловимо успя да изрече “минине… пее” (минарето пее). И в Разград е слушал, но за пръв звукът се чуваше толкова близо и оглушително.

Share your thoughts