Петчасова екскурзия в Доха по време на пустинна буря. Обиколка с автобус из столицата на Катар.
Като запазвахме билетите за медения ни месец в Бали се поинтересувахме малко от междинната дестинация, където трябваше да направим трансфер – Доха. Знаехме, че едва ли ще тръгнем специално за държава като Катар, макар Арабския свят да е изключително интересен. А това изглеждаше перфектният вариант да я посетим измежду другото. Навремето бях чел някъде за ултра-модерното катарско летище Хамад и смътно си спомнях, че се предлага обиколка на града. Освен че наистина се оказа вярно, ами било и безплатно. Имало няколко Доха Сити Тур (Doha City Tour) автобусчета в определени часове и дори с тях нямало нужда от визи. E, веднага нагласихме полет с по-дълъг престой на летище Хамад.
Ето че сватбата отмина и след две седмици и половина обикаляне по забележителности на екзотичен зелен остров, самолетът ни кацна обратно в пустинна Доха към полунощ. Първият шатъл към града беше в 8:00, а записването в 7:30. Спал-недоспал чаках на гишето час по-рано, защото местата бяха на принципа който свари. Чувствах се като на опашка за маслини по бай Тошово време. Ама си ми е вродено – бях първи, така че се сдобихме безпроблемно с билети за разходката. Как няма екскурзията да е безплатна, като се избива само от една закуска на летището. За два от най-постните сандвичи в живота ни и едно късо кафенце олекнахме с трийсет долара. Добре де, няма да го правим на проблем, защото в крайна сметка скъпият Катар се оказа най-лесно отметнатата ни държава.
Гледка към новата Доха иззад пясъчната мъгла и блясъка на петролния лукс
Като прекрачихме прага на летището, разбрахме защо в Арабския свят сградите са предимно светлокафяви и охрави на цвят. На небето нямаше и половин облаче, но въпреки това можеше да гледаш в слънцето с незащитено око. Пясъчните бури били често явление в Персийския залив. В момента такава се стелеше над града и за съжаление драстично ограничаваше видимостта. Като чуете буря, не си представяйте торнада, урагани и ветрове, които могат да те отвеят. Имаше силни пориви, но като цяло беше спокойно в пясъчния облак и то буквално – бурята караше град с размерите на София да изглежда безлюден като родопско село.
Кофтито в нашия случай беше, че замъгляваше гледката към лъскавите архитектурни чудеса от другата страна на залива и те кара да вървиш с присвити очи. Първата ни спирка беше пристанище за лодки дау (среща се и като доу или дхау – традиционни арабски платноходки). То играеше роля по-скоро на наблюдателна площадка, от която трябваше да се види точно тази любима за фотографите панорама към новата Доха. Тук ще се спра на думите „лъскаво“, „скъпо“ и „грандиозно“, защото са акцент на всичко в Доха. Летището, от което идвахме, пътищата, по които се движехме, автомобилите, които ни изпреварваха, забележителностите, на които ни водеха. Беседите на гида разказваха за заплатите, които катарските жители получавали, за богатството, които държавата притежавала и за високоплатените архитекти, които творели на воля тук. В общи линии всичко по тези географски ширини е изваяно от петрол и природен газ или е следствие на това.
Да си кажем честно, модерните сгради не са гледка, по която си умираме, но пък изумруденият цвят на Персийския залив ни впечатли. Досега не бяхме виждали води в подобни багри и може би ще съхраним по-ясно това в спомените си. Все пак минахме измежду небостъргачите, които дефилираха в разнообразни форми.
Перлата на Катар – ултра луксозния квартал на Доха
Едва ли ще забравим и следващата забележителност, но по-скоро с почуда, че това може да бъде специална спирка за туристически автобус – магазинът на Ферари и Ролс Ройс. То поне да имаше шоурум с коли за тест драйв, пък то… Добре че бяха затворени, да не се бавим.
Оказа се обаче малко по-интересно от очакваното, което донякъде осмисли прахосаното време. Може би е най-правилно да кажем, че току що бяхме минали през кварталния магазин. Защото се намирахме в ултра-луксозния квартал Перлата на Катар, построен на 7-километрова верига изкуствени острови в Персийския залив. Още не беше завършен, но отвсякъде лъхаше на много пари, както може да съдите по името.
Освен от неизмеримия лукс, името на жилищния район произлиза и от факта, че преди появата на петрола перлите са били основният източник на богатства за тази част от Арабския свят. По бреговете на Катар е имало изобилие от перлени находища. А и островите са подредени във формата на низ от перли. Ние имахме възможност да надзърнем само към яхтеното пристанище насреща, което играеше роля на паркинг за огромните палати край брега. Е, петролът си е петрол.
Автентична арабска визия в културното селище Катара /Katara Cultural Village/
Все пак се намираха някои по-автентични арабски ценности (като изключим типичната арабска архитектура на града), за да се докоснем поне малко до същинската култура на тези народи. Следващата спирка беше културното селище Катара. На самия вход ни приветстваха известните с уникална архитектура гълъбарници (Katara Pigeon Towers) – едни от типичните представители на античното строителство в Близкия изток. Край тях джамията на Катара (Katara Masjid) разчупваше монотонните кафеникави багри и придаваше брилянтен колорит на съседния площад.
Преминахме нататък към античния театър (Katara Amphitheater), който всъщност не беше много античен, а чисто нова перла на брега на морето. Искрящият мрамор поглъщаше малкото слънчеви лъчи, които пробиваха пясъчната завеса, и създаваше илюзията, че ако Надя беше на токчета, не би успяла да стигне невредима до централния кръг. А именно там беше най-удивителната част от съоръжението. Диаметърът му не беше повече от два метра, но е проектиран така, че от него се създава страхотна акустика, която достига до всеки един от петте хиляди по трибуните. Изпробвано! Макар да продумах с тих и равен тон, гласът ми отекна в такъв тътен, че чак ме досрамя, когато всички се втренчиха в мен. А само крачка встрани не се чуваше нищо.
Спомени за Аладин, обикаляйки по арабските пазари
Като малък чаках с нетърпение да дойде неделя и да стане време за „Аладин и вълшебната лампа“ по „Ефир 2“. Помня, че като го гонеха, Аладин все бягаше из пазарите и скачаше по някакви колчета, стърчащи от стените на всички сгради. Затова пазарът, на който ни отведоха, ме върна така приятно в детството. Може детайлите в архитектурата на повечето постройки да са се изменили, но пазарът Сук Уакиф изглеждаше много близо до спомените ми от филмчето. Там колчетата продължаваха да стърчат. Само дето в днешно време по прозорците имаше стъкла, песъчливите улички бяха застлани с паваж и липсваха платнените навеси над сергиите, които омекотяваха Аладин, докато падаше от покриви.
Отвътре сградите изглеждаха като познатите ни турски безистени с дълги коридори и дюкяни от двете страни. По щандовете бяха наредени подправки, тютюни, платове, сувенири, плодове и още цяла палитра от ориенталски стоки. И злато, разбира се!
Нямаше я обаче навалицата, нямаше го и духът, който очаквахме. Стори ни се странно да видим полупразен пазар, при все че арабите се славят като виртуози в търговията. Дали модерният свят ги беше затворил в моловете, не знаем, но улиците наоколо пустееха. Така и не се сетихме да питаме, затова в последствие решихме да го отдадем на пясъчната буря и Рамадана. Пък и по обяд на 40 градуса, какво ли очакваме?
Карта на обиколката ни в катарската столица
Последни бележки за Доха, Рамадана и арабските търговци
Вярно! Съвсем забравих да спомена, че сме в Доха насред свещения Рамадан. За няколко часа не е проблем, но за по-дълго не съм сигурен. Никъде не продаваха храна и напитки, ама никъде. Не че щяхме да купим, понеже гида в автобуса ни обясни, че нямаме право да пием друга вода, освен тази, която ни раздадоха на тръгване. А на 40-е градуса навън, тази малка бутилка за нас беше като да утолиш жаждата на слон с кофа вода. Разбрахме също, че на обществени места не може да се излиза с потници и това всъщност е причината Надя да е с яке на снимките, а не че е ѝ било хладно.
И така де, това беше последната дестинация за нашата разходка. Все пак се пазарихме с едни араби за сувенирите, както ни бяха посъветвали гидовете. Уверяваха, че така хем ние сме на кирия, хем и на търговците щяло да им е густо. Избихме няколко долара от сутрешните сандвичи, навлажнихме устни с последните останали капки в бутилките и запалихме обратно към летището, което в този момент ни се струваше като мечтан оазис в тази пустиня.
