Екскурзия по неволя – Плевенска епопея за рождения ден

Трийсет и четвъртият рожден ден се оказа най-шантавият ми досега. Тръгнахме за семейно празненство към Разград, а го посрещнахме в… Плевен… половин-семейно. Не че не харесваме Плевен, ама не го бяхме планирали така. Неволята ни отведе там! След първите два часа опънати (почти до безкрай) нерви и мисълта за цифровото изражение на цялата ситуация, реших, че трябва да потърся хубава страна на нещата. Опитах и се получи – посрещнах най-нестандартния рожден ден в живота си! И ако повечето хора получават по една-две-пет изненади, за мен всяка минута криеше нещо неочаквано.

Откъде започна всичко?

Две седмици по-рано оставихме Надя и Неви в Разград при баба. Надя имаше нужда от истинска почивка, защото със Стефи една баба не стига. С него се прибрахме в София, с идеята да отидем отново до Разград за рождения ми ден, да го отпразнуваме семейно и да се върнем обратно всички. 

Всичко беше перфектно! Изкарахме си две много готини седмици по мъжки. Ходихме на пещера, на ски, на планина, построихме си „бърлога“, спахме в спални чували, играхме игри, правихме си филмов маратон и пижамени партита. Абе, нон-стоп забавление. Но дните се изнизаха бързо и дойде време да тръгваме.

Опааа… угасна!

Времето днес беше хубаво и предвещаваше лек път. Малко след Луковит започнахме една работна среща, на която се шегувахме нещо с един колега за родния му за Плевен. А Плевен взе че ни чу и реши да ми го връща. Тъкмо подминах големия възел край Гривица и педалът за газта отказа да работи. Ами сега?! Ситуацията ми беше до болка позната, защото същото се случи преди няма и пет месеца, точно в деня преди отпуската ми. Тогава обаче бях на двайсет километра от София, а сега – на двеста. За жалост бях на двеста и от Разград. 

Започнаха едни обаждания на пътни помощи и сервизи, но нямах батерия на телефона. Без акумулатор нямаше и как да я заредя. Затова оставих Надя да поеме „отдалечен“ контрол и да ми звънне само за обобщение. По едно време се сетих да включа телефона към лаптопа и ето че отново бях на линия. Дотогава вече знаех, че ходене до Разград на платформа ще излезе най-малко триста лева. И се фокусирах в намирането на сервиз, който може да ме поеме още днес. А беше почти пет следобед – краят на работния ден. Първият сервиз – не, вторият – също не. Третият беше на кадем и казаха да идвам възможно най-рано, поне да подготвят колата днес, за да имат няколко часа аванс за утре.

Тъкмо щях да звъня на пътната помощ, когато колата запали. Това беше адски странно, но и донякъде утешаващо. За миг през ума ми пробегна да тръгна към Разград, ама се обади здравият разум и обърнах към Плевен. Оставаха само два километра до сервиза и колата замря тотално. Не минах без пътната помощ. Попаднах обаче на някакъв шанаджия, който сякаш се мъчеше се да ни затрие, вместо да помогне. Извиках на Стефи да стяга здраво коланите и силно се надявах ако някоя от броните падне, да не е моята. В крайна сметка се озовахме невредими при Сашко Илиев в Дружба 1.

Обратно към усмивките – нощ на забавления

Имаше надежда утре да стигнем до Разград, но сега се налагаше да търсим къде да пренощуваме. Диспечер Мама ни намери хубаво местенце в центъра, но дивото ни зовеше към гората. С размерите на Плевен за лев и нещо отгоре можехме да стигнем до Кайлъка. Че какво по-хубаво от вечер в популярния плевенски парк – спокойствие, чист въздух и много място за разходка. Спряхме се на Туристически дом Кайлъка, а с това се зарекох да оставя ядовете настрана и да гледам по-позитивно на ситуацията. Бяхме си със Стефи, с който екскурзиите ни винаги се получават готино. Така беше по Южното Черноморие миналата година, така щеше да бъде и сега!

Първо се отбихме да вземем нещо, да се подкрепим. В торбата имахме едно суши, което бях взел от София за почерпка вместо бонбони. Детето му се точеше още по пътя и вече ми беше ясно, че няма да изкара до утре. Добавихме към него две ябълки и четири мандарини за десерт. Влязохме в съседния био магазин, защото бях обещал сокче като награда за търпението на Стефи в ситуацията и разочарованието, че няма да види мама днес. „Сироп от роза?!“ – заинтригува се той и ми пъхна бутилката в чантата. На излизане от магазина приятна миризма погали носовете ни. Идеше от съседната фурна. Разочароваха ни, че онова в четирите тави, което ухаеше толкова хубаво, не е за продан. Така ни бяха потекли лигите обаче, че си тръгнахме с двата козунака от витрината.

Туристическия дом „Кайлъка“ не беше нещо особено, но за инцидентна бюджетна нощувка няма забележки. Още с влизането в хотелската стая импровизирахме една трапеза върху нощното шкафче. Сити и доволни, трябваше да разходим храната, че изядохме празничното суши повече от лакомия, отколкото от глад. Навън времето беше много приятно. Обиколихме двора един-два пъти, а като ни отесня, слязохме по-надолу сред гората. Беше някъде към осем, когато Стефи изяви желание за спане и сам помоли да се прибираме. 

Умората му се изпари рязко, щом видя масата за билярд във фоайето. Изобщо не подозирах, че е чувал за билярд, а той дори знаеше, че се играе с „пръчки“. „Наострихме“ пръчките със синия „тебешир“ и зачукахме топчетата. Направихме и една джага преди да се качим в стаята изморени с клюмнало носле. Трудно беше да прокарам идеята за баня преди лягане, затова ѝ дадох интригуващото име „хотелско къпане“. Това неимоверно повиши интереса и увенча мисията с успех. Стефи вече се спотаяваше под завивките, когато и аз започнах да се намествам в леглото. Чу се тихо притеснено гласче, което ме пита „Какво е това?“. „Този шум, тате, какъв е той?“ – подсказа ми той, докато разбера какво визира. Аз не обръщах внимание, но току що осъзнах, че той за пръв път чува скърцащо легло.

Ден рожден

Стефи ме събуди с вдигане на щорите – „Ехаа, каква гледка си имаме!“. Той много обича природата и намира красотата дори в голата зимна гора под мрачното небе. „Ставай тате, ставай, светло е вече!“ – за него рожденият ден идва с тортата и не очаквах да ме запрегръща за добро утро. Бързо усетихме липсата на четките за зъби, които бяха останали в колата. Измислихме алтернатива, за която и двамата се съгласихме, че е много забавна – розовият сироп. Трийсет и четвъртия ми рожден ден потръгна с дъх на рози. 

Имах една-две работни срещи, както и да довърша няколко неща, преди да тръгнем на разходка из Плевен, докато чакам обаждане за колата. Тъкмо да тръгнем, когато се наложи да вляза в нова среща. Преместих офиса във фоайето и пуснах един жетон на билярда за Стефи. Към обяд вече бяхме готови да тръгваме.

Панорамата „Плевенска епопея“ се виждаше на хълма срещу хотела. 

– Там отиваме – посочих я на Стефи.
– Това замък ли е? – попита той. 

Отвърнах му, че е паметник, но той не беше съгласен – кула било. Стиснахме си ръцете на кула-паметник. В таксито в бързината проведох още един новопоявил се работен разговор, който приключи тъкмо преди да слезем пред Панорамата.

Тур в Панорамата „Плевенска епопея“

– Уаау, колко е голяма! – очевидно Епопеята успя да очарова Стефи.

Имахме време да поиграем на оръдията отпред до следващия час за влизане. За беда – книжките с печати също бяха в колата. Моята е подпечатана, но по-важната – на Стефи – не биваше да остава празна. Обещахме си преди да тръгнем за Разград, да минем отново през Панорамата, да ударим печата. Взехме сувенирче и започнахме обиколката заедно с още едно семейство. С две малки деца тя не трая дълго.

Генерал Скобелев ни приветства в музея. Неговата статуя даваше началото на обиколката в Плевенската епопея. „Ама, тате, кулата паметник е музей.“ – отбеляза Стефи, с което постигнахме финално споразумение за кула-паметник-музей. Разгледахме уводната зала пътьом по стълбите. Тя се състоеше от огромни картини на славните освободителни боеве. 

Още един ред стълби ни отведе до втората, най-завладяваща зала от всички – панорамната експозиция. Заоблената 115-метрова стена беше цяла изрисувана с панорама на Третия щурм, а ние гледахме от върха на хълма. Няма го парк „Скобелев“, няма я заобикалящата ни среда, а Плевен изглежда като малко селце в долината. Навсякъде около нас цареше хаос и безпорядък. Платното ни „въвличаше“ в бойни сцени по хълмовете, докъдето ни стига поглед. Вплитаха се толкова много детайли, а дълбочината на картината наистина създаваше илюзията, че това е реалността около теб. Истински шедьовър на тринайсет изкусни майстори!

Подът на панорамната зала беше продължение на 360-градусовата картина. Възстановка на реалната среда – от почвата и тревата, до окопите в нея. По земята бяха захвърлени оръжия и боеприпаси, наоколо пустееха разграбени каруци, а рововете бяха пълни с военни принадлежности. Внушителна атмосфера за всеки родолюбец, но за малките деца, които не разбират същността на войната, особено освободителната, изглеждат по-скоро като кално поле с дупки и разхвърлени пушки наоколо. За мен остава загадка дали Стефи успя да разбере и капка от това, което се опитах да му обясня, въпреки че кимаше одобрително. 

Вероятно се надяваше, че следващата зала ще засили интереса му, тъй като нетърпеливо последва призива на екскурзовода да продължим към диорамната експозиция. Не остана особено въодушевен, когато видя същата обстановка, и то десет пъти по-малка. Като порасне, ще разбере, че на моста на картината пред нас е подпечатано българското му гражданство. Обясниха ни, че „Мостът на победата“ е напълно здрав и може да се види край село Ясен, на изхода на Плевен в посока София. Днес сме в другата посока, но му обещах някой следващ път да го видим.

Очаквах последната зала да му хареса повече, тъй като зад витрините ѝ бяха изложени десетки оръжия и военни принадлежности от освободителните войни. А той направо премина транзитно през нея. Все се надявах нещо в Плевенската епопея да му привлече вниманието, но какво ли очаквам от дете на четири и половина? Помня като малък, че като влезех в два сходни музея за цялото си детство, вече ми беше еднообразно. А за него това май беше четвъртия музей с оръжия, в който влиза за последната година. Толкова възрастни не се впечатляват, че той ли?! Другото семейство дори не си направи труда да се разходи из внушителната панорамна зала. А в третата експозиция си приказваха ала-бала, докато екскурзоводът описваше последната битка за Плевен край река Вит. Не съм сигурен, че изобщо знаеха какво ги е довело тук.

Плевен надлъж и нашир

Със сувенирна монетка в джоба, радостно продължихме разходката към парк „Скобелев“. От сервиза ми бяха звъннали, че очакват колата да бъде готова към три-четири, а в момента стрелките сочеха един без малко. Дружба 1 не изглеждаше чак толкова далеч. Имахме предостатъчно време! 

Парк „Скобелев“ се оказа инригуващ. Минахме покрай интересен хълм, ограден със снаряди, който оприличих на гробница. По-късно прочетох, че дори е костница, и съжалих, че не може да се влиза. Това вече нямаше как да не грабне вниманието на Стефи, макар че и немалко скелети е виждал за крехката си възраст. Имаше още оръдия, още снаряди и още много паметници, на които не пропуснахме да прочетем какво пише.

Алеите на парка се виеха надолу. Отведоха ни до просторен площад, над който „Майка България“ бе разперила ръце. Още по-надолу по стълбите слязохме до Историческия музей. Изглеждаше, че вляво е пешеходната зона на Плевен. Наближаваше два часа и гладът все повече напираше. Вероятността да намерим нещо на центъра беше доста по-голяма, но погледът ми стигна до няколко детски площадки. Това означаваше, че няма стигнем скоро до ядене и че още там Стефи щеше да стигне лимита на силите си, предвид ранното ставане, разходката и липсата на обедна дрямка. Затова поехме директно към Дружба 1 направо покрай музея.

Надявах се все пак да намерим някоя баничарница или пицария. До края на локдауна за ресторантите имаше още десет дни и бързото хранене изглеждаше единствената опция за туристи. За неволя не минахме дори покрай магазин. Тъкмо започнах да се отчайвам, когато видях нещо отворено в далечината. Беше странна комбинация – магазин за печени мръвки и сладкарница ведно. Четири телешки кюфтенца с картофки отрупаха трапезата – близката пейка. Хапнахме си ги сладко-сладко, макар да не бяха от най-вкусните.

У Стефи се усети нов прилив на енергия. Тъкмо за финалното изкачване до автосервиза. По средата на пътя ми заяви с усмивка, че още бил гладен. След няколко минутки забеляза павилион за рибка и се затича радостно към него. Сипаха ни 100 грама цаца в хартиено пакетче и Стефи доволно си я хрускаше като фъстъчки по улицата. Много била вкусна!

Финалът на Плевенската епопея

В сервиза ни „зарадваха“, че все още чакат частта от София. Минаваше три, но честно казано дали щях да тръгна в три, четири, пет или шест, нямаше значение. Мога само да бъда благодарен на хората от сервиза на Сашко Илиев за разбирането и бързата реакция. По всичко изглеждаше, че щяхме да стигнем до Разград днес, и това беше най-важното!

Ето че доставката дойде след половин час доставката и хората запретнаха ръкави. Междувременно имахме екипна среща, на която колегите ми бяха спретнали виртуално парти и приятна изненада за рождения ден. Правеха всичко възможно да държат духа ми приповдигнат. Това е един от онези наглед обичайни моменти, които обаче карат човек да се замисли, че е истински щастливец.

Ето че в пет без двайсет олекнах с близо петстотин лева, но въпреки това бях доволен. Несъзнателно тръгнах директно към Разград. В един момент обаче се усетих – печатът от Панорамата! Веднага обърнах и точно 5 минути преди края на работното ѝ време тичахме през смях със Стефи по стълбите към нея. Всичко вече е на сто процента! Стефи задряма уморен на задната седалка, а колегите ме съпроводиха през по-голямата част от пътя.

Щастието е безкрайно, когато въпреки всичко духаш свещичките и чуваш „Честит рожден ден“ от любимите си гласове. А споменът преди това остава безценен!