5 Забележителности в Тутракан – градът на рибаря и дунавската лодка
„Тутракан е нещо наистина различно, което задължително трябва да се повтори с малко дете!“. Tака си казахме с Надя преди четири години, след като обиколихме всички забележителности край Варна. Тутракан беше част от нашия тур из североизточна България. Ето че днес отново потъваме и изплуваме с колата из хълмистите местности в посока крайдунавския град. Твърде ранна пролет е, за да са обагрени земните извивки, но вярвайте, след месец-два Шотландия не може да се мери с тукашните красоти.
Стефи вече нямаше търпение! От Разград насам поне 38 пъти отговорихме на въпроса “Къде са лодките?”. Все още не беше наясно със стойностите за време и пространство и отговори като “Още само час/45 минути/половин час/15 минути” явно не го устройваха, щом две минути по-късно отново задаваше същия въпрос. Е, на 39-ия път имахме отговор “Ето ги там, нагоре по стълбите!”.
Та, какво да видим в Града на рибаря?
Етнографски музей “Дунавски риболов и лодкостроене”
“Ето ги лодките!” – детето радостно се затича към една от трите ладии, които бяха изложени в двора на музея. Дълго време ги изследва с интерес, обикаля и се разхожда по тях. Не пропусна да отбележи фактите, че са направени от дърво и са много счупени. Най-впечатлени останахме от голямата лодка Тутраканка – типична изработка от този край и широко разпространена по цялото българско дунавско крайбрежие. Кръстихме си я Черната перла, водейките се по дебелия слой слънчев загар и оприличавайки я на връстник на карибските пирати.
Етнографският музей “Дунавски риболов и лодкостроене” е един много интересен и различен музей, който няма аналог нито в България, нито по цялото дунавско крайбрежие. Показва всички тънкости и инструменти в риболова, започвайки отпреди столетие. Беседата увлекателно ни представя всички аспекти от живота на стария рибар и неговото семейство, както и тези на лодкаря.
Още на входа сме посрещнати от огромен макет на най-голямата документирана риба, улавяна край бреговете на Дунав в България – 393-килограмова моруна. Преминаваме от зала в зала с различни уреди и съоръжения за риболов, за да достигнем двете възстановки – дневна стая на рибарска къща и работилница на лодкостроител. А любопитните деца могат да се обадят на стария рибар, който със сигурност има да им разкаже някоя интересна история. Ако не слушахме беседата, вероятно щяхме да останем със спомена за купчини мрежи и такъми, но за щастие разказите накараха предметите в музея да оживеят пред нас.
Рибарската махала на Тутракан
Само на няколко километра от Тутракан се е намирал един от най-богатите на улов региони по долното поречие на Дунав, където огромни пасажи са хвърляли хайвера си и са го превърнали в един от най-големите естествени развъдници на риба по реката. Това обуславя града в миналото като център на риболова и по крайбрежните му части се формира голяма Рибарска махала. В началото на миналия век тя е наброявала 5000 жители – многочислени рибарски семейства, живеещи в компактни двуетажни къщурки.
Днес една малка уличка от тази махала е върната към живот, за да припомня старата слава на Тутракан. С бодра крачка Стефи крачеше по паважа и само търсеше отворена врата да се шмугне. От цялата алея с реставрирани къщи, в няколко бяха разпределени четири тематични експозиции и една кръчма (едно от най-важните места в Рибарската махала). Всъщност, експозиция е точна дума само за едната къща, в която влязохме. Тя представлява цялостна ентографска възстановка на рибарски дом, за който най-старите жители на квартала са дарили голяма част от предметите и декорацията. На нашия малчуган софрата му беше по мярка, веднага се намести край нея, “наля” по едно чайче на посетителите, “изпихме” го и продължихме нататък.
В съседната къща е центърът за прожекции. В него ще разберете какво всъщност правите тук и защо градът е толкова забележителен. Късометражен документален филм вървеше за фон на екскурзоводската беседа, която подробно ни разказа най-важните моменти от историята на Тутракан и Рибарската махала. Както може да предположите, не успяхме да се заседим повече от 5 минути на едно място. Имахме и още 5 аванс, докато целият етаж също омръзне. Добре че жената, която водеше беседата, имаше дете връсниче и разбираше нашето положение, та успя да сбие по-накратко информацията, а ние доброволно пропуснахме античните времена.
Останалите две “експозиции” са най-атрактивни от гледна точка “Око да види, ръка да пипне”. В една къща са поместени автентична работилница на лодкостроител и зала за плетене на рибарски мрежи. В тях последният останал майстор лодкар и плетач на мрежи в Тутракан ни демонстрира тънкостите в двата занаята и отговори на всеки любопитен въпрос. Лодките са доста по-трудното начинание, но виж, в плетенето на мрежите може да се включите. Само внимавайте да не се окажете на мястото на рибата 🙂
Хапка и пийка с гледка към Дунава
И почивка си трябва в този живот! Откакто напуснахме Варна ни липсва едно нещо – крайбрежните ресторантчета с аромат на прясна риба, морска гледка и летен дух. Ето че в Тутракан открихме точно тази идилична картина, с разликата че трябваше да заменим думата “море” с “река”.
В другия край на Рибарската махала се натъкнахме на много приятен ресторант с тематичното за града име “Лодката”. Атмосферата в него въобще не отстъпваше на тази по крайбрежната алея на Варна. Слънцето жареше безмилостно и въпреки че още е ранна пролет, в обедните часове термометърът минаваше 25°C. Дали е прясна рибата по това време на годината, не можем да имаме претенции, но пък си беше вкусна. А и ни стигаше, че е сервирана на фона на тихия бял Дунав, по който все ще мине някоя лодка или голям речен кораб.
Крайречна разходка в Дунавския парк на Тутракан
Предвид температурите, които споменахме в предния абзац, да тръгнем в това слънце на разходка в парка си беше чиста проба мазохизъм. Но тук на помощ ни дойдоха често недолюбваните облаци. Този път играеха роля на спасителна сламка и ги приветствахме с добре дошли. И разходка се оказа наистина приятна, като от време на време слънцето все пак ни се усмихваше.
Дунавският парк на Тутракан е много спокойно и приятно място – същински рай за децата. Освен плетеницата от алеи и няколкото детски площадки, тук те могат да се забавляват от сутрин до вечер. Свободни са да тичат нагоре-надолу по стъпалата на летния амфитеатър, да обикалят и да се катерят по дебелите стени на Трансмариската крепост и разбира се атракцията за всяко чадо, расло далеч от море или река – наблюдение на плаващите кораби и лодки по Дунава. А по-порасналите, които вече разбират, могат да се впечатлят, че на отсрещния бряг виждат друга държава.
Най-приятна ни беше разходката по крайбрежната алея на парка, докато Стефи си караше тротинетка по гладката настилка. Направихме два-три тегела, изселфихме се няколко пъти на наблюдателните площадки (снимките са пълен крах, няма да ви ги покажем) и не пропуснахме да помахаме на нито една минаваща лодка.
Мемориален комплекс “Военна гробница 1916”
Макар да са паметник, Военните гробища са си гробища. А гробищата не са място за деца! Затова решихме да пропуснем мемориалния комплекс край село Шуменци, който сме посещавали с Надя веднъж-дваж предходните години. Но все пак това е едно от най-забележителните места в (край) Тутракан, не можем да го подминем в статията.
Славни герои лежат под белите каменни кръстове и заслужават нашата почит за подвизите си в Тутраканската епопея. Над 8000 войници от четири нации са погребани след Първата световна война в най-голямото военно гробище в България, загинали за освобождението на Южна Добруджа. 1764 от тях са българи, а останалите – немци, румънци и турци. Голяма част от падналите бойци остават неизвестни. Ще забележите, че някои надгробни кръстове са с надпис „неизвестен“. Това е така, защото в дните на битката е било толкова горещо, че след края на сраженията голяма част от труповете са били неразпознаваемо разложени.
Мемориалният комплекс “Военна гробница 1916” се състои от още няколко елемента освен паметниците на загиналите. Забележителен паметник във формата на медал за храброст, положен срещу главния портал на комплекса, удостоява с чест хилядите паднали в битката при Тутракан. Край него се издига параклиса “Св. Георги Победоносец”, а на 100-годишен обелиск в гробищния парк е изписано на български, немски, румънски и турски:
Чест и слава на тия, които знаят да мрат геройски за техното отечество