Едно тригодишно дете в етнографския музей „Дунавски риболов и лодкостроене“
Стефи нямаше търпение! Бяхме му обещали, че отиваме да видим лодките и голямата река. Затова през няколко минути в колата ни стреляше с въпрос “Къде са лодките?”. Е, след едно определено време и ние вече нямахме търпение да стигнем. Ето че най-накрая бяхме пред Паметника на рибаря!
Намирахме се в подножието на етнографския музей “Дунавски риболов и лодкостроене”, който е на няколко реда стълби по-нагоре по склона. Тутракан се простира стъпаловидно върху възвишение край река Дунав. Етнографският музей се намира на една от най-ниските улици в града и дворът му е на няколко тераси. Стефи бързо преодоля първата и усмивката му се разшири.
При тутраканските лодки и Черната перла на Дунава
“Ето ги лодките!” – с радостен възглас се затича към една от трите стари ладии, акостирали в двора на музея. Заопипва я старателно, с неприкрито любопитство, отчитайки първия факт – “направена е от дърво”! Обиколи я няколко пъти. От време на време поглеждаше през някой зейналите процепи, за да отбележи втората тежка действителност – “счупена е”!
На днешния празник Велика събота уредникът отговаряше за двата музея в града и сега тъкмо развеждаше посетители в другия. Това ни осигури достатъчно време за обследване на мистерията около круширалите плавателни съдове и разучаване на моряшките навици. Стефи плахо пристъпваше в скърцащите лодки, за да не продъни някоя от тях и да стане храна за акулите.
Все пак си хареса една от ладиите повече от другите и прекара най-много време в нея – експонатът на типичната лодка Тутраканка, строена десетилетия наред в крайдунавския град и използвана надлъж по българския бряг от Видин до Силистра. Кръстихме си я Черната перла, не без сериозни доводи за това. Освен катранения слънчев загар (голяма част от който остана по панталона на Стефи), възрастта ѝ, съдейки по външния вид, навяваше спомени за далечните карибски времена, когато капитан Джак Спароу е властвал над Седемте морета. А и спрямо размерите на Стефи, лодката спокойно можеше да мине за голям пиратски кораб, на който му липсват само черните платна и череп с кръстосани кости.
Накратко за етнографския музей
Ето че уредникът се беше освободил и бързаше да ни отключи експозицията. Етнографски музей “Дунавски риболов и лодкостроене” е един от различните (в добрия смисъл на думата) музей в България. В него народната носия е заменена от рибарски гащеризон, навущата – с високи гумени ботуши, а чакръкът, хурката и вретеното – от мрежи, въдици и такъми.
Хронологията се събираше в едни стотина години, че и по-малко, които проследяват развитието на рибарския занаят и пособията на старите рибари. Беседата ни превежда през всички етапи от живота на рибаря – от построяването на лодката му, през подготовката и улова на рибата, за да завърши с търгуване на стоката. Обяснява също така и за какво са служили всички тези причудливи уреди и инструменти зад витрините.
Експозицията ни докосна още по-отблизо до бита в типичните къщи от рибарската махала – всекидневната на рибарско семейство и работилницата на майстор лодкар. Разбира се, ще разберете и защо Тутракан е толкова свързан с риболова, но за това по-подробно ще ви разкажат в самата рибарската махала.
Нашето преживяване в музея на риболова и лодкостроенето
На входа ни посрещна една огрооомна моруна. Сигурно тежеше 393 кила, доколкото успях да я претегля с поглед, сравнявайки я с малкия ни Стефи, който я обикаляше с удивление в уста “Тате/мамо, виж каква голяма риба!”. Ей, познал съм точно! Екскурзоводът потвърди, че през далечната 1942 г. край село Връв е хванат 393-килограмовият оригинал на моруната. Този макет е просто неин надуваем двойник. Успяхме да откъснем Стефи за кратко от нея, за да пристъпим към следващата зала, но неговият ентусиазъм по грамадния морски звяр не стихваше. Той се отскубна и хукна обратно! За негово съжаление помпата беше изключена и от устата му доловихме само че “някой лош човек е смачкал голямата риба”.
Докато течеше беседата, ние се опитвахме да я преразказваме възможно по-смилаемо на езика на Стефи. В неговия речник все още липсваха думи като харпун, котва, такъми, крина и т.н. Тези сравнително лесно успявахме да ги преведем, ама се оказа, че повечето не присъстват и в нашия речник като например винтер, минчок и ригла, които за нас бяха просто “мрежа”, но всъщност имат абсолютно различни приложения в рибарството. Така че на въпроса на детето “Какво е това?”, първо изчаквахме търпеливо обяснението на гида, след което връщахме отговор.
Една от следващите зали вече беше по-интуитивна за нашия малчуган. Пресъздадени бяха битова стая в рибарска къща и работилница на лодкостроител. Тук можеше да се пипа, което на всички езици означаваше забавление. Стефи и Надя “сготвиха” много вкусна рибена чорба на огнището, след което насядахме по скоменчетата край софрата да я “опитаме”.
После отидохме при странното черно устройство в ъгъла на залата. За нас, децата на XX век, това си е обикновен телефон с шайба и слушалка. Нашият модерен юнак обаче дълго осмисляше къде ли е приликата с телефона в джоба на тати. След като най-накрая успяхме да отработим завъртането на шайбата, позвънихме на стария рибар. Той ни разказа много интересни истории и може би е споделил нещо само със Стефи, защото детето директно се залепи за точиларския камък в работилницата на лодкаря. Най-вероятно му е заръчал да наточи инструментите и да ги подготви за работа.
В последните две зали на музея отново разглеждахме какво има зад витрините. Този път бяхме значително по-бързи, подтиквани от губещия интерес Стефи. Успяхме само да разберем, че след още има-няма четири години вече е годен за рибарска служба, защото децата от крайречната махала на седем годинки вече са били част от риболовния процес.
И тъй, лека-полека се изнизахме навън с монетка за спомен и се отправихме към Рибарската махала, където ни очакваха още интересни и необичайни моменти.
