Неделна разходка до Разбоишкия манастир – перфектният избор за излет край София.

Този ноември беше топъл, но в последно време се заоблачи, та като видяхме слънчева пролука през уикенда, решихме да не я изпускаме. В събота вечер се зачудихме къде наблизо можем да отидем на живописна разходка, в която да има вървене колкото за невръстните крака на Стефи. Отдавна бяхме хвърлили око на Разбоишкия манастир и лесно се сетихме за него. Пътека километър и нещо – точно по мярка! Църква в скалата, шумът на река Нишава и надеждата да срещнем влака в дефилето. Звучи вълнуващо, нали?

Събудихме се, направихме едно кафе в бързината, научихме, че милинката не е като малинката, и поехме в посока Разбоище. Когато два месеца не си обикалял из България, понатрупваш носталгия към българските села и планини. Всеки завой сред борови гори ни се струваше като неизпитвано изживяване. Всичко хубаво, ама слънцето си остана в София. Един усмихнат ден ще се появи в прогнозата и ние ще му избягаме.

По пътеката надолу

Ловът не ни подмина, но за щастие срещата ни беше само с ловци. Един от тях обясни на Стефи тънкостите на занаята и му запази едно място в дружинката, като порасне. Дори му позволи да пипне пушката, която надминаваше на ръст нашия иначе голям мъник. Той я докосна с привидно страхопочитание, отчитайки факта, че има спусък като на неговия пистолет. Но дотолкова му стигна смелостта и с леко наведена глава пое по пътеката към манастира. Като се отдалечихме, едва го чухме да проронва “Чичото каза, че е опасна”, с което се съгласихме.

Пътеката минава през горичка и продължава надолу към дефилето. Не е стръмна или опасна, което я прави страхотна както за възрастни, така и за деца. Не след дълго ни се откри красивата долина на река Нишава, а отвъд нея извивките на Стара планина се издигаха все по-нависоко. А ето я и нея, там, насреща! Прочутата скална църква на Разбоишкия манастир белееше сред сивите скали над клисурата. На поляната под нея се разстилаха варосаните дувари на манастирския комплекс. Наистина привлекателно и живописно местенце. Да не беше хладно, да поседнем и да забравим накъде сме тръгнали. Но небето беше пестеливо за слънчевите лъчи, та дори не успявахме да си припомним лятото.

Малкият водач ни поведе по каменистата пътека надолу. Там се различаваха релсите, които се надявахме да затракат днес за нас. Само да не е докато вървим по тях, че друга пътека няма. Вярно, сто-двеста метра са, ама все пак… Отначало изглеждаше доста слизане, но всъщност се оказа малко. Ето че безпроблемно преминахме по железопътната линия и манастирът се приближи само на няколко крачки от нас. 

В Разбоишкия манастир

На входа ни посрещна леко мързеливо, но гальовно коте. Очевидно си допаднаха със Стефи. Дълго се галеха и мъркаха. През това време успяхме да разменим няколко думи с монахинята, която се показа на вратата. Изключително мила и добра жена, която ни изненада приятно, че сме дошли точно на празника на Света Екатерина – закрилница на децата. Почувствахме се леко засрамени, че отиваме неподготвени на манастир, но за наше щастие имаше икона на светицата в скалната църква, поне да се помолим.

Някога пещерите край Разбоишкия манастир са били заселен от монаси-отшелници. По-късно е построен същинския манастирски комплекс. Според легенди, той е разрушаван няколко пъти, а при последното нападение монасите били убити. В него е намирал убежище и Васил Левски. Дълго е пустеел, преди три монахини да му вдъхнат нов живот. Този малък манастир има интересна история и сме сигурни, че по-заинтересуваните биха могли да научат повече от жената, която живее там.

Днес Разбоишкия манастир изглежда пустеещ, но е разбираемо, ако за него се грижи сама жена. Следите на времето се виждат по всяка стена, покрив или навес. Но въпреки всичко не изглежда забравен от Бога, който сякаш го крепи. Монахинята каза, че пролетта и лятото ставало оживено. Детски смях кънтял в дефилето през почивните дни и много хора избирали отдиха на поляната край реката, от другата страна на оградата. Но в този неделен ден напредналата есен обгръщаше местността със спокойствие. Единствените звуци бяха във въображението ни. О, не, излъгах, бяхме насаме с шумоленето на река Нишава и крясъците на един кръжащ сокол. Ето че и на нас ни се прииска да е лято и да поседнем на едно одеяло за цял ден. Та, ако търсите място за пикник около река край София – силно препоръчваме да отидете там.

Към скалната църква “Въведение Богородично” на Разбоишкия манастир

Пътеката от другата страна на моста над река Нишава водеше към скалната църква “Въведение Богородично”. Докато си говорихме спокойно, Стефи, който беше по-напред, разцепи тишината с развълнуван глас – “Мамо, тате, пещера!”. Той продължава да се увлича по пещерите и тази дойде бонус към разходката до Разбоишкия манастир. Хвана баща си и ентусиазирано го задърпа навътре. Пробва и с мен, но не сполучи. Чудих се как да отклоня поканата и дори едно от оправданията ми беше, че съм прекалено голяма да вляза. Е, как пък тати успя…?!

Още по-въодушевено излезе:
– Мамо, мамо, вътре видяхме много животни!
“Уау! Много животни?!”
– Паяк, щурче, пеперуда… – продължи той – и три прилепа!

След което се обърна навъсено към облизващия се писан, който ни е настигнал, без да го усетим. Сега излизаше доволен от пещерата. Да, били са три прилепа на влизане, но са останали с един по-малко. Тръгнахме да обясняваме на Стефи за кръговрата на живота, но не се впечатли. Вече беше фокусиран към стъпалата за църквата, за да запали свещичка (вероятно за упокой на прилепа). 

Макар да беше семпла, малката скална църква “Въведение Богородично” имаше особен чар и отвътре. Бяхме сами в нея и имахме възможност да се поклоним пред всички Светии. Изпълнихме и заръката на монахинята да се помолим на Света Екатерина, от която поискахме да закриля Стефи. Написахме имената си за следващата литургия, пуснахме по някоя паричка за храма и се отправихме надолу. 

Срещата с товарния влак на връщане от Разбоишкия манастир

Стефи очевидно все още беше ядосан на котаран, защото отвръщаше на желанието му за милувки със сърдито “Махай се!”. След кратката почивка последва бърз урок по ретро технологии. Малкият ни сонковец забеляза “чудата” машина под стрехите на хамбара и поиска отговор на един от безкрайните си въпроси. Не беше лесно, но баща му все пак успя да обясни какво е това воденица, как работи и за какво служи.

После си продължихме по пътя, тоест по железния път, за да започне изкачването обратно към селото. Най-сетне и слънцето ни съпътства за по-дълго. И тъкмо да завършим отново в гората, късметът ни се усмихна. Един тежък грохот в дефилето плавно започна да приближава. Ето че го видяхме! Товарният влак оглушаваше цялата долина в бавен равномерен такт. Стефи засия от радост, та той толкова обича влакове! А този беше най-дългият, който някога е виждал! И имаше два локомотива! При това шарени – бяло, червено и синьо! Като удар от лотарията. На всичкото отгоре се движеше се толкова бавно, че ни остави достатъчно време да му се любуваме. И нас ни плени не по-малко от Стефи. От тази перспектива си беше направо романтично.

Умората започна да дава сигнали, затова трябваше да я разсеем. Отначало бяха гъбките, но и те свършиха по някое време. Тогава Стефи си пожела голяма пръчка, че се изморил, да му помагала. Първата не я хареса, била малка. Втората – също. Ето че на третата склони, ама и баща му се постара доста. Тръгна с бодра крачка, все едно води хобити към Мордор. Панайот му вика Гандалф, а той се сърди. Не бил Гандалф, бил планинар! Добре де, планинар да бъде! Важното е, че разходката ни завърши с големи усмивки и силен заряд с положителна енергия. И с желанието да се върнем след няколко месеца, когато манастирът ще бъде обгърнат от пъстрите цветове на пролетта.


Share your thoughts

Shares