Баща и син по мъжки до връх Камен дел във Витоша – първи планински преход за прохождащия Стефи
Този път си бяхме само по мъжки. Надя се оправда с някакви женски работи за вършене, затова си я оставихме вкъщи. Ние пък сме си баща и току проходил син, че какво друго можем да искаме, освен преход в планината. А Витоша е едно много подходящо място за разходка с деца. Смятахме да хванем последните благи лъчи на годината и този октомврийски уикенд ни предлагаше така желаното хубаво време преди обед. Нарамих самара заедно със малчо на гърба и отпрашихме към планината. Отдавна не бях наминавал към любимото ми за леки разходки витошко плато и реших, че е идеалното място за невръстните нозе на Стефи. Не бяха минали и 5 месеца откакто се вдигна на два крака и все още имаше нужда от равна пътека.
Първи самостоятелни стъпки на малкия планинар
Монотонното друсане по паветата към хижа Алеко донесе радост в колата и в съпровод от кикот отзад се чуваше „Дус, дус, дус“. Така неусетно се справихме с половинчасовите завои и на паркинга Стефи вече изпълняваше ритуала си по намиране на камъчета за всяка ръка. Бързо обаче ги хвърли, като видя чешмата в началото на пътеката. Студената вода явно не го притесняваше, защото дълго не се откъсна от струята. Край нея бяха останали няколко петна от ранните снегове и те бяха втора спирка. С това темпо щяхме да стигнем Камен дел напролет. Всъщност това беше първата среща на Стефи със снега като малко по-осъзнато човече и сърце не ми даваше да пречупя интереса, с който го изучаваше.
След десетина минути вече бяхме напред с цели 50 метра. Там пък ни спря голямата река от камъни, над която минаваше маршрута ни. Някъде над нея все още се рееше избледнялата луна, която явно още не беше заспала. И този факт не ни убягна, както и още десетки други. Игличките по земята и тревичките край пътеката ми даваха солидно време за почивка, от каквато обаче все още нямах нужда.
Ето че най-после вървяхме с нормално темпо. След втория мост, над по-голямата морена, най-сетне успях да прилъжа Стефан да поседне в раницата и скоростта сега ми изглеждаше свръхзвукова. Сигурно щеше да му е още по–интересно в калчищата напред, ама прецених, че за това, освен търпение, ще ми е нужна и баня. Пък и малко да наваксам.
Разходката по Торфено бранище и колко интересна може да е думата жалон?
Като излязохме на Торфено бранище, отново пуснах Стефан да щъка. Разбира се първо се подсигурихме с камъче във всяка ръка. Тясната пътека го водеше напред и не му позволяваше да се разсейва много-много встрани. Малките неравности все още бяха планини за него и неведнъж се смееше на четири крака.
След стотина метра отново се поизмори и този път реших по-трайно да го настаня в самара. Подклаждахме интереса с изучаването на нови думи. Затруднихме се с хвойна, но за сметка на това бързо усвоихме жалон. Разбрах това над 50 пъти до Камен дел. Пътеката както винаги беше подобаващо населена и той не можеше да се оплаче от липса на внимание, предимно от закачливи лелички и баби. Освен това уцелихме някакво състезание по планинско колоездене и Стефан се уби да се радва на фучащите велосипедисти. Докато се нижеха покрай нас, все едно минаваха през контрола, защото бяха стриктно отбелязвани, без да бъде пропуснат нито един.
По камените на Камен дел и обратно
Вече сме на Камен дел, а малкият ми синковец е в еуфория сред толкова много и големи камъни. То се вижда – бъдещето му е в планината. Бащичко! Този път майтапа на страна, но толкова ентусиазирано се набираше, прекрачваше, качваше се и слизаше от камъните. На няколко пъти дори отблъсна ръката ми, докато се мъчех да му помогна с някои препятствия. Ако все още не беше толкова нестабилен и камъните не бяха така ръбати, щях да си седна отстрани и да го гледам с наслада.
Дали на мен се е метнал или просто е прекалено малък, ама гледката към София въобще не го трогна. Повече го привличаше съседния връх Ушите, но той оставаше за като порасне още малко. Вече ни беше време да обръщаме, че скоро идеше време за сън. Явно обаче емоциите му бяха дошли повече, защото не дочака да стигнем колата. На връщане ентусиазмът стигна до средата на жалоните и макар да разчитахме на моите крака, което значително ускори връщането, Стефи положи главата малко преди разклона за Черни връх. Петнайсетина минути по-късно го положих в столчето и мъжката ни разходка приключи.
