За по кафе в Малкия Париж – еднодневна разходка до Букурещ
Нещо като Пловдив с размерите на София и присъщата фасада на балканска столица – така ние бихме описали Букурещ, който от мнозина е описван като „УАУ“, „нещо уникално“ или пък „на светлинни години от България“. Право ще си кажем, далеч не е чак толкова напред, но определено е дестинация, която е редно да се посети. Голям европейски град с минало и бъдеще, който се намира на по-малко от час от българската граница, заслужава вниманието на всеки любител пътешественик.
Този път не отивахме на опознавателен туризъм, а просто на разходка до близко градче. Дългата почивка при разградската рода ни отвори прозорец за разнообразие и алтернативата за кафенце на чужда територия ни се стори примамлива. Последното ни ходене до румънската столица датираше отпреди четири години, като обикаляхме Румъния, а тогава си бяхме само двама, че дори официално още не бяхме семейство. Не че двугодишният ни юнак Стефан щеше да оцени особено Букурещ, но пък ние скоро не бяхме излизали извън пределите на родината и това изглеждаше най-лесният вариант.
Докато почти всеки хълм от Лудогорието за синът ни беше планина, интересът му се приковаваше към нея и мисълта, че стои закопчан в столчето още не беше достигнала до главичката му. Красивата природа в тази част на България му влияеше привлекателно и той се улисаше да различава цветовете на пъстрите поля и гори. Дрямката така и не успя да го застигне, но все още се намираше по нещо, което да му привлече вниманието. Големият мост, още по-голямата река, чичо-полицаите по границата, пасящите крави след нея… Но оттам насетне настана скука за него, a това определено не значеше скука и за нас.
Най-сетне тичаме из Букурещ
Голямо облекчение беше да стигнем до центъра на Букурещ. Щом видяхме грандиозните фонтани срещу парламента, нещата се поуспокоиха. Бързо намерихме зона за паркинг по същата улица и след две минути Стефи се изстреля с нетърпение от колата. Бавно напредвахме под приятната разхлада на дърветата, гонейки гълъбите напред-назад. Край булеварда се образуваше своеобразен парк с дълги сенчести алеи, които достигаха чак до румънския палат на парламента.
Впечатляващите му размери не оставят съмнение, че е най-голямата административна сграда в Европа и може би втората в света след Пентагона. Хълмът, на който е разположен, също допринася сградата да изглежда още по-мащабна. Но факт е, че цифрите на вложените ресурси са главозамайващи. От паркинга пред него все пак успяваш да го обхванеш в кадър, а тази събота очевидно не беше толкова туристически натоварена, та почти нямаше какво да попречи на снимките.
За някои от нас фонтаните бяха по-впечатляващи от „Дома на народа“, затова и фокусът падаше по-скоро върху тях. Скоро успяхме да се откъснем, а докато стигнем до пешеходната зона, бяхме уведомени за всяка една дъба по пътя, независимо дали е улук, лампа, част от ограда, или парапет на мост. А „дъба“ всъщност значи тръба. Ще ни простите за някои неразбираеми думи, ама в момента се учим да говорим. Ние с Надя ще се мъчим да превеждаме доколкото можем.
Стария град на Букурещ и приликата му с Париж
Старият град е може би това, което носи на румънската столица романтичния псевдоним Малкия Париж. Тесните павирани улички сред старинна архитектура, осеяни с десетки кичозни кафенета, всяко от които уникално само по себе си, са присъща гледка за френската столица. А това, което описах в предното изречение, се отнася за румънската, така че сравнението явно е донякъде достоверно.
Последен полъх на предиобедно спокойствие се долавяше във въздуха, който вероятно щеше да затихне щом часовникът удари обяд. Центърът се раздвижваше, но ни оставяше достатъчно свобода за приятна разходка. В по-крайните кафенета самотни посетители с книга в ръка улавяха последните мигове на тишина. Един сладоледаджия наместваше трите сини масички пред дюкяна, чиито кепенци още не бяха разтворени. Всеки викач приканваше с усмивка минувачите, а палитрата от заведения беше наистина богата – румънски, френски, турски, италиански, английски, ливански, испански, виетнамски, гръцки, немски, ирландски, швейцарски, тайландски! Сигурно има и още.
Цветовите гами рязко се сменяха от кафе на кафе и понякога дори от маса на маса. Докато бутаме количката на вече поуморилия се Стефи, който продължаваше да ни показва дъбите, се оглеждахме за подходящото местенце да поседнем, щом заспи. При предното посещение на Букурещ си бяхме харесали едно шаренко кафене с интересен интериор и летящи велосипеди, но сега искахме да разнообразим. Романтичните представи на Надя спираха очите ѝ на тесните кръгли масички по улиците, но явно така и не сме успели да открием нещо подходящо, защото накрая отново се озовахме в нашето си барче. Стефи тъкмо беше положил глава и за нас остана мигът насаме с освежаващите напитки.
Продължаваме разходката нагоре към Площада на революцията и румънския Атенеум
Странният микс от изцедени плодове в бурканчето пред мен се оказа сполучлив, както и модернизираното фрапе на Надя. Тъкмо ги привършвахме, когато нашият малчуган се размърда. Побързахме да станем, за да се пораздруса леко по паветата и да подремне още мъничко. Тръгнахме на север с надеждата да има още нещо интересно (нали не помним отпреди няколко години), с крайна цел румънския Атенеум. Сградите се разредиха и улиците станаха чувствително по-широки. Първо излязохме до една внушителна сграда с красива архитектура и църква отпред, която разбрахме в последствие, че всъщност е болница. Продължихме нагоре и веднага свихме вляво, където се озовахме на Университетския площад. Оттам надясно тръгнахме по Пътя на победата (на румънски Calea Victoriei), който е може би най-популярната и същевременно доста интересна улица в Букурещ. Всякакви значими обществени сгради са разположени по нея, но ние обръщахме повече внимание на самата им архитектура, отколкото да следим коя каква е.
Яваш-яваш стигнахме до Площада на революцията, на който се намира прочутият Паметник на прераждането, който в началото може да ви се стори като картоф на пръчка, както действително се шегуват с него. Толкова е абстрактен наистина, че едва ли някой би се сетил, че е символ на прераждането на Румъния след комунистическия режим на Николае Чаушеску. Но явно този монумент не е бил достатъчно странен, та ей там, малко по-встрани, са построили една не по-малко изчанчена къща. Първите два етажа са с една изтънчена старинна архитектура, а нагоре – футуристична бетоно-стъклена скара, която по-скоро ни приличаше на компютърен хардуер, отколкото място, в което се помещават хора. На фона на тези две конструкции, забележителната сграда на Университетската библиотека направо си губи забележителното.
Атенеумът също е впечатляваща масивна сграда с градинка и места за отдих отпред. Последната точка от нашата разходка се намираше малко след Паметника на прераждането и ето че вече заслужихме кратък отдих. Поседнахме, докато Стефи тичаше по зелената морава и се забавляваше по огромните стълби на входа. Тук обърнахме повече внимание на пейките. Бяхме забелязали същите още на алеите пред Парламента, както и тук-таме в Стария град. Очевидно в Букурещ обръщаха внимание и на по-дребните детайли, защото пейките видимо допълваха естетиката на градската среда.
Разходката в Букурещ е към своя край, а до него стигнахме през парка Чишмиджиу
Следобедът се изнизваше и трябваше да се ориентираме към тръгване. За да не повтаряме пътя наобратно, решихме да се отклоним леко към парка Чишмиджиу, защото изглеждаше доста привлекателно на снимките, които Надя беше открила. Неприятното в него беше, че се чувствахме претъпкани като в Южния парк през някоя от първите слънчеви съботи на пролетта. Но за сметка на това архитектите на парка Чишмиджиу се бяха постарали повече от тези на Южния. Входът му слизаше по стълби край релефни скали, а веднага след това се спряхме до малко езерце, в което плуваха лебеди. Алеята продължаваше край едно от двете големи езера в парка. Те бяха свързани помежду си от широк канал, а над него се минаваше по обаятелен мост с вплетени клони вместо парапет.
Нахранихме една група гълъби, за което ни помагаше чичкото със зрънцата. Наблизо имаше алпинеум, от който плискаше водопад и не пропуснахме да го видим и отгоре, и отдолу. Отсреща беше второто голямо езеро, а в средата му бликаше като гейзер огромен фонтан. Ние обаче свихме по една алея, където уличен куклен театър привлече вниманието на Стефи. Детето толкова се въодушеви, че не спираше да повтаря „Пак, пак“, пляскайки с ръце. През това време ние се споглеждахме с недоумение, защото предният ни опит за забавление на куклено шоу завърши с грандиозен провал. След няколко представления се откъснахме и тръгнахме през зеления тунел, който водеше до часовника в другия край на градината с големия часовник.
Пренесохме се отново на другия бряг на река Дъмбовица, за да навлезем в парка до Парламента. Преди четири години беше чисто гол, но фиданките вече са укрепнали и се намира сянка. Трябваше на бегом да го прекосим, за да може голямата детска площадка във формата на замък да излезе по-бързо от полезрението на сина ни, иначе нямаше да напуснем румънската столица преди залез. Оказа се по-лесна задача от очакваното и скоро отново гонихме гълъби по познатите алеи край фонтаните. Взехме някои и друг армаган и се отправихме обратно към милата ни родина.